Йожен Сю - Скитникът евреин

Но в мига, в който нападателите стъпиха в църквата, се случи нещо страшно.

Вече беше мръкнало. Само няколко сребърни кандила хвърляха бледа светлина в средата на светилището, което в долната си част бе покрито със сенки. След като нахлу в огромната, мрачна, безмълвна и пуста Съборна църква, множеството остана като поразено пред величественото влияние на тази каменна пустиня. Виковете и заплахите секнаха. Черните сводове бяха злокобни, покрити с влага, която охлаждаше разпалените от гнева глави, и падаше върху раменете им като студено олово. Религиозното предание, навикът, обичаите и детските спомени имат огромно влияние върху някои хора, защото голяма част от приятелите на каменоделеца веднага свалиха шапките си, наведоха голите си глави и започнаха да стъпват предпазливо, за да не вдигат шум. След това си зашушнаха. Други обърнаха плахо очи към огромната височина, за да видят купола на огромния храм, който тънеше в мрак и се почувствуваха изплашени, когато се усетиха толкова дребни в огромното мрачно пространство. Но още първата шега на каменоделеца разпръсна първоначалното почтително мълчание.

— Какво ви става? — извика той. — Да не сте решили да служим вечерня? Ако имаше вино в купела за светена вода, щеше да е по-добре.

Думите му предизвикаха смях.

— Докато се мотаме, разбойникът ще избяга — каза един.

— И ще ни измамят — каза Цибул.

— Тук май има страхливци, които се страхуват от поповете? — добави каменоделецът.

— Не, не! — възпротивиха се всички в един глас — От никого не се боим.

— Напред! Напред! — развикаха се отвсякъде.

И тълпата се развилня още повече. След малко очите на нападателите свикнаха с полумрака и на бледата светлина на едно сребърно кандило забелязаха сериозното лице на Гавриил, който бе застанал пред решетките.

— Отровителят се е скрил тук! — извика каменоделецът. — Трябва да накараме този поп да ни предаде разбойника.

— Той ще отговаря за него.

— Той му помогна да влезе в църквата!

— Той ще плати и за двамата, ако не намерим другия.

Първоначалната почит окончателно се бе изпарила, виковете ставаха все по-силни и дивашки, всякакво двоумене от лицата бе изчезнало.

— Да, да! — извикаха няколко гласа, разтреперани от гняв — Трябва да убием или единия, или другия. Или и двамата заедно!

— Защо този поп не ни остави да разкъсаме отровителя.

— Смърт! Смърт!

След дивашкия рев, от който отекна цялата Съборна църква, упоеното от яростта си множество се спусна към решетките, пред които стоеше Гавриил. Младият мисионер, който бе разпъван на кръст от диваците в Скалистите планини и се бе молил богу да прости на мъчителите му, имаше много мъжествено сърце и много нежна душа, затова бе готов да изложи на опасност собствения си живот, но да спаси от смърт отец д’Егрини — онзи, който го бе изиграл най-лицемерно.

Последван от тълпата, каменоделецът се спусна към Гавриил, като направи няколко крачки напред и извика със светнали от ярост очи:

— Къде е отровителят? Предайте ни го!

— Кой ви каза, братя, че той е отровител? — попита Гавриил с непроницаем глас. — Какви доказателства имате? Кои са неговите жертви?

— Престанете! Не сме дошли да се изповядваме! — отговори грубо каменоделецът и пристъпи заканително. — Предайте ни този човек, доведете го тук! Иначе вие ще платите за него.

— Да, да! — подкрепиха го много гласове.

— Те са съгласни!

— Трябва ни един от вас.

— Добре. Аз съм тук — каза Гавриил и пристъпи с гордо вдигната глава и спокойно себеотрицание. — Дали съм аз или другият, какво ви засяга. Вие искате кръв. Тогава пролейте моята, братя, защото истинска лудост е смутила разума ви в този момент.

Тези думи на Гавриил, смелостта му, благородството, красотата му, вече бяха повлияли върху някои от нападателите, но в същото време един глас извика:

— Хей, приятели! Ето го отровителят! Там е, зад решетките.

— Къде е, къде е?

— Ето там, вижте го! Проснат е на земята.

Тълпата се втурна от всички страни, за да преодолее и последната преграда, която защищаваше отец д’Егрини. Каменоделецът, Цибул и другите тръгнаха направо срещу Гавриил и освирепели викаха:

— Този път е в ръцете ни! Смърт на отровителя!

Абат д’Егрини можеше да се предаде и да спаси Гавриил. Решетките бяха високи достатъчно, за да могат да бъдат изкъртени или прескочени. Мисионерът изгуби всякаква надежда да опази йезуита от ужасната смърт, но въпреки това извика: