Йожен Сю - Скитникът евреин

Тълпата посрещна с нов вик думите на отец д’Егрини.

— Ти познаваш отровителя? — извика каменоделецът и хвана йезуита за врата. — Може би и ти си отровител като него?

— Нещастнико — изкрещя отец д’Егрини и опита да се изтръгне от ръцете на каменоделеца — осмеляваш се да вдигаш ръка срещу мен!

— Да, осмелявам се на всичко — отвърна каменоделецът.

— Щом го познава, значи и той е отровител — разнесе се из тълпата, която се блъскаше около двамата.

В това време Голиат, чиято глава се бе пръснала, издаваше предсмъртни хрипове. От силното дърпане, чрез което отец д’Егрини успя да се измъкне от ръцете на каменоделеца, едно голямо, с особена форма и пълно със зеленикава течност шише, падна от джоба му и се търколи до тялото на Голиат. Щом го видяха няколко души извикаха:

— Това е отровата, виждате ли? Носи отрова.

След това обвинение виковете се засилиха и тълпата така обгради отец д’Егрини, че той закрещя:

— Не ме докосвайте! Не се доближавайте до мен!

— Ако е отровител — каза един глас, — не трябва да имаме никаква милост към него, както нямахме и към онзи.

— Отровител ли? — недоумяваше д’Егрини.

Цибул се спусна към шишето, каменоделецът го взе, отвори го, подаде го на д’Егрини и каза:

— Ами това, какво е това?

— Това не е отрова.

— Тогава изпий го — каза каменоделецът.

— Да, да! Нека го изпие — повтори тълпата.

— Никога! — извика д’Егрини уплашен, дръпна се назад и блъсна шишето.

— Видяхте ли? Значи това е отрова, затова не иска да пие!

Заобиколен от всички страни, отец д’Егрини вече тъпчеше тялото на Голиат.

— Приятели — извика йезуитът, който въпреки, че не беше отровител изпадна в ужасно положение, защото в шишето му имаше много силни предпазни соли, които бяха толкова опасни, колкото и отровата. — Скъпи приятели, вие се лъжете. Заклевам се в името на Бога, че…

— Щом не е отрова, изпий го! — отговори каменоделецът и отново тикна шишето под носа на йезуита.

— Ако не го изпиеш, ще те убием, както и приятелят ти, защото и ти като него тровиш народа.

— Да, ще го убием, ще го убием.

— Нещастници! — извика д’Егрини и косата му настръхна от ужас. — Вие искате да ме убиете!

— Както онези, които ти и приятелят ти отравяте, разбойници такива.

— Това не е истина…

— Щом не е истина, пий! — упорито повтори каменоделецът. — За последен път ти казваме.

— Ако изпия това, ще умра 32 — извика отец д’Егрини.

— Значи и ти си разбойник, отвърна множеството и се приближи още по-плътно. — Призна си, призна си, сам се издаде. Сам каза, че ако изпиеш това, ще умреш.

— Нека ви кажа — помоли се йезуитът. — Това шише е…

Свирепи крясъци прекъснаха думите му.

— Цибул, довърши този — извика каменоделецът, като ритна с крак Голиат — а аз ще се заема с другия. — И той хвана отец д’Егрини за врата.

При тези думи тълпата се раздели на две. Едните предвождаше Цибул и те започнаха да ритат Голиат и да го удрят с камъни. Скоро тялото се превърна в нещо ужасно, безименно и безформено. Цибул свали колана си, вързаха трупа за единия крак и го повлякоха към брега, където сред крясъци и нечовешка радост, хвърлиха кървавите остатъци в реката.

Кой не би настръхнал при мисълта, че по време на народен бунт е достатъчна една дума, само една-единствена дума, необмислено и беззлобно казана от някой честен човек, която да предизвика толкова ужасно убийство. „Този човек може би е отровител“ — това каза гостът в кръчмата на улица Каландърска. Нищо повече… И Голиат беше разкъсан.

Много са причините да се образоват най-низшите слоеве на обществото и по този начин да се даде възможност на много нещастници да не се поддават на глупавите предразсъдъци, на пагубните суеверия и на неукротимия фанатизъм. Как можем да искаме хладнокръвие, разсъждение, самообладание, чувство за справедливост от отритнати същества, които невежеството затъпява, беднотията развращава, страданията раздразват и с които обществото се занимава само тогава, когато трябва да ги откара в затвора или на смърт.

Ужасният вик, от който Морок се уплаши беше викът на отец д’Егрини, в мига когато каменоделецът, след като посочи умиращия Голиат, стовари върху йезуита желязната си ръка и каза на Цибул:

— Ти довърши този, а аз ще се заема с другия.

Почти се бе мръкнало, когато разкъсания труп на Голиат падна в реката. Навалицата се бе отдръпнала чак до улицата, която минаваше покрай лявата стена на Съборната църква, където се намираше крилото, което искаше да достигне отец д’Егрини. Той успя да се изтръгне от ръцете на каменоделеца, но тълпата го притискаше и той отстъпваше крачка по крачка, мъчейки се да отблъсва ударите, които му нанасяха. С присъствието на духа си, със своята сръчност и смелост, в този критичен момент той си наложи предишната военна решителност, защото знаеше, че ако падне, ще умре. Йезуитът не се надяваше особено на помощ, но все пак викаше с цяло гърло „Помогнете, помогнете!“ Той отстъпваше бавно, като се стараеше да се доближи до една от стените на църквата и най-сетне успя да се облегне на единия ъгъл на стълб, който се намираше близо до малка вратичка. Мястото беше много удобно. Отец д’Егрини се облегна на стената и така се предпази от една част от нападателите си. Но каменоделецът, искайки да му отнеме и тази последна възможност за спасение, се спусна към него, хвана го и го замъкна в средата на кръга, където можеха да го прегазят с крака. Страхът пред смъртта даде на отец д’Егрини огромна сила и той успя и този път да отблъсне каменоделеца, заби се в ъгъла, до който успя да се добере отново. От съпротивата му нападателите се разяриха още повече и виковете за смърт заечаха с нова сила. Каменоделецът отново се хвърли към д’Егрини и изкрещя „Ела при мен, скъпи. Този ме затруднява, хайде да свършим с него по-бързо“. Тогава отец д’Егрини разбра, че идва последният час. Силите го бяха изоставили, чувствуваше се отпаднал, краката му трепереха, пред очите му притъмня, а виковете на побеснялата тълпа едва достигнаха до него. Болките от няколкото дълбоки рани, които получи по време на борбата, по главата и особено по гърдите, нарастваха все повече. Той на два пъти изплю кръв, а положението му ставаше отчайващо. „Да умра убит от тези говеда, след като по време на войната толкова пъти избягнах смъртта?“ — така си мислеше д’Егрини, когато каменоделецът отново се спусна към него.