Йожен Сю - Скитникът евреин

— Спрете, нещастници, безумци! — и хукна към тълпата, протягайки ръце напред. Викът му, движението му и лицето му, подействуваха на множеството и то се спря, но само след миг отново се разнесоха още по-яростни викове.

— Смърт! Смърт!

— Искате да го убиете? — попита Гавриил пребледнял.

— Искаме! Искаме!

— Щом е така, нека умре — извика мисионерът, озарен от ненадейна мисъл. — Да, нека умре веднага.

Тези думи изненадаха тълпата. Няколко секунди тя остана занемяла и неподвижна, загледана втренчено в Гавриил.

— Вие казвате, че този човек е виновен, нали — продължи младият свещеник с разтреперан глас. — Съдите го без доказателства, без свидетели. Добре, нека умре, щом го обвинявате, че е отровител. Но къде са жертвите му? Не знаете… Няма значение! Той е осъден. Не искате да чуете защитата му — това свещено право на всеки обвиняем. Все едно, присъдата му е произнесена. Вие едновременно сте и обвинители, и съдии, и палачи… Тъй да бъде! Вие никога не сте виждали този нещастник. Той не ви е причинил никакво зло, не знаете дали е сторил зло и на някой друг и поемате върху плещите си ужасната отговорност за смъртта му. Трябва да разберете това — за смъртта на един човек. Тъй да бъде, щом вашата съвест ви позволява! Осъденият ще умре. Светостта на божия дом няма да го спаси.

— Не, не! — извикаха раздразнено няколко гласа.

— Не! — продължи още по-разпалено Гавриил. — Не. Вие искате да проливате кръв и ще я пролеете дори в божия храм. Казвате, че това е ваше право и ще извършите ужасната си постъпка. Но нима са необходими толкова силни ръце, за да убият един издъхващ човек? Нима са необходими толкова крясъци, ужаси, такова буйство? Така ли се изпълняват присъдите на народа, на справедливия и силен народ. Не, не. Когато той е уверен в правото си и наказва своите врагове, постъпва като съдия, който издава спокойно присъдата си по съвест и душа. Не, справедливият и силен народ не наказва слепешката с бесни и яростни викове, които заглушават съвестта му за нечистото и отвратително убийство. Не, не така трябва да се изпълни страшното право, което вие искате да упражните сега. А вие искате, нали?

— Да, искаме! — извикаха каменоделецът, Цибул и няколко души от по-жестоките, но останалата част стоеше занемяла и омагьосана от думите на Гавриил, който толкова цветущо им описа ужасното престъпление, което искат да извършат. — Да, това е наше право, искаме да убием отровителя. — Като изрече тези думи с кървясали очи и пламнало лице, негодникът направи крачка напред и движение с ръка, сякаш искаше да отстрани от пътя си Гавриил, който не помръдваше.

Вместо да се противопоставя на разбойника мисионерът направи крачка, хвана го за ръката и твърдо му каза:

— Елате… — и повлече след себе си смаяния каменоделец, когото изплашените му и изненадани от тази случка приятели, не смееха да последват. Гавриил бързо премина разстоянието до проснатото тяло на отец д’Егрини и извика: — Ето жертвата, тя е осъдена, удряйте!

— Аз! — недоумяваше каменоделецът. — Сам ли?

— Да — отвърна сурово Гавриил. — Няма никаква опасност. Лесно ще го убиете. Смазан е от болка и едва стиска живота между зъбите си. Изобщо няма да се съпротивлява. Не се бойте!

Каменоделецът остана като вдървен, а в същия момент тълпата приближи, но не смееше да премине решетките.

— Защо не удряте? — попита Гавриил каменоделеца, сочейки му тълпата. — Съдиите са тук, а вие сте палачът!

— Не! — извика каменоделецът, отдръпна се назад и отмести очи. — Аз не съм палач, не съм!

Тълпата онемя. За няколко секунди Съборната църква се изпълни с гробно мълчание. От отчаяние Гавриил бе проявил цялото си дълбоко познание на човешкото сърце. Когато една тълпа, заслепена от ярост, се нахвърля с дивашки викове върху някоя жертва и всеки удря по своя ред, този вид убийство не изглежда чак толкова ужасно, защото всички си поделят отговорността за него. Освен това виковете, кръвта, отчаяната съпротива на човека, когото убиват, възбуждат освирепялата тълпа, но ако между разбеснелите се хора, замесени в убийството вземете един, поставите го сам пред жертвата, която не може да се защищава и му кажете „Удряй!“, той никога не ще се осмели да удари. Така се случи и с каменоделеца. Нещастникът трепереше при мисълта, че ще убие човек самичък. Общото вцепенение продължи много кратко. Някои от най-близките приятели на каменоделеца не разбираха какво изпитва този неукротим човек, защото те не бяха на неговото място и не им казваха „Стани палач!“, затова повечето се развикаха и започнаха да го обвиняват за слабостта му.