Йожен Сю - Скитникът евреин

Опасността така омагьоса всички, че дори Адриана усети общото чувство на любопитство, премесено със страх. Девойката се бе попривела напред, с ужас бе приковала поглед към сцената и машинално стискаше в ръка индийското си букетче.

Внезапно Морок изкрещя и се хвърли върху пантерата, която отговори на вика със силен рев и се метна върху господаря си с такава ярост, че Адриана реши, че този човек ще бъде разкъсан, закри лицето си с ръце и се отдръпна назад.

Букетчето й падна на сцената и се търколи към пещерата, където се бореха Морок и пантерата.

Тогава, бръз като светкавица и пъргав като тигър, тласкан от любовта си и от буйния огън, който разпали в него ревът на пантерата, Джалма с един скок се намери на сцената, извади ножа си и се спусна в пещерата, за да вземе букетчето на Адриана.

В същия момент Морок беше ранен и издаде страшен вик за помощ. Пантерата се разяри още повече при появата на Джалма, помъчи се с отчаяно усилие да разкъса веригите си, но тъй като не успя, тя се изправи на задни крака, за да сграбчи Джалма, който вече се намираше в острите й нокти. Тогава индиецът наведе глава, коленичи и с невероятна бързина промуши два пъти корема на животното. Това беше единственият начин да се спаси от неизбежната смърт. Пантерата изрева и падна с цялата си тежест върху принца. През секундите, докато издъхваше, се виждаха само потръпващи черни крайници и окървавени бели дрехи. След това Джалма стана пребледнял, изпоцапан в кръв и ранен.

Той се изправи със светнали от неописуема гордост очи, стъпи върху трупа на пантерата и с букетчето на Адриана в ръката, й хвърли преливащ от страстна любов поглед.

Тогава и Адриана почувствува, че губи силите си, защото невероятна беше смелостта, която й позволи да присъствува на превратностите на тази борба…

Беше нощ.

Луната грееше. Звездите трепкаха сред спокойното тъжно небе. Духаше остър северен вятър. Пристъпите му бяха силни, сухи и студени. Той сменяше посоките си, виеше и се завърташе в бързи вихрушки. Пискливите му шеметни набези разклащаха височините на Монмартър.

На най-високия връх на този хълм се бе изправил един мъж. Голямата му сянка падаше върху каменистата земя, осветена от луната. Този пътник гледаше към Париж, който се простираше пред краката му. Париж, чиито кули, сводове и камбанарии се отразяваха в чистия небосклон, а от центъра на този каменен океан се издигаше светла пара, която чезнеше в звездното небе… Проблясваха хилядите светлинки на вечерта — време за удоволствия във веселата, светла и шумна столица.

— Не — казваше си пътникът. — Това няма да стане. Бог не ще поиска това да стане. Онези два пъти стигат. Преди пет века отмъстителната Божия десница ме тласна от вътрешността на Азия до тук. Едва успях да стъпя на тази земя и оставих след себе си повече скръб, отчаяние, опустошения и мъртъвци, отколкото войските на хиляди завоеватели. Тогава влязох в града и от него остана само една двадесета част.

Преди два века същата безмилостна ръка, която ме води по целия свят, ме отпрати дотук. И тогава страшният бич, с който Бог сподиря стъпките ми, опустоши града и удари най-напред братята ми, които и без това бяха изнемощели от труд и беднотия.

Моите братя, братята на йерусалимския занаятчия, когото Бог прокле и в негово лице прокълна целия род на работниците — винаги страдащ, беден и робски, който като мен върви, върви без да спре, без почивка, без възнаграждение, без надежда и ще върви докато мъже и жени, деца и старци не умрат под желязното, убийствено иго, което други наследяват по реда си и пренасят от поколение на поколение върху покорните си, смазани плещи. И ето че за трети път през тези пет века идвам на един от хълмовете, обградили този град. Може би и сега нося със себе си страх, отчаяние и смърт. И този град, упоен от глъчката на нощните си пиршества, не знае — да, не знае, че аз съм пред вратите му.

Ала не, не, моето пристигане няма да бъде ново бедствие. По неведомите си пътища Бог ме доведе дотук през цяла Франция, като ми внушаваше да отбягвам и най-малкото селце и погребалният звън не ознаменува преминаването ми. Освен това и призракът ме напусна, онзи блед, зелен призрак с хлътнали, кървясали очи. Докато газех френската земя, влажната му студена ръка пусна моята и той се изгуби…

Но чувствувам, че смъртта все още витае около мен. Острите дихания на този зловещ вятър не престават и ме обграждат с вихрушката на своята отрова, сякаш сеят болест.