Йожен Сю - Скитникът евреин

Морок видя развените навън чаршафи и се развика:

— Господин кмете, избягали са през прозореца. Но се движат пеша. В тази буря посред мрака не ще стигнат далеч.

— Ще ги хванем, няма съмнение… Окаяни нещастници!… Ах, ще им го върна… Боже, Морок, става дума за вашата чест и за моята…

— За моята чест ли? За нещо много повече, господин кмете! — отвърна ядосано Пророка. После бързо слезе по стълбите, отвори вратата към двора и с ясен силен глас извика: — Голиат, развържи кучетата. Гостилничарю, вземи фенери и тояги… Въоръжи слугите си. Заповядай да отворят портата. След бегълците! Могат да ни се изплъзнат. Трябва да ги хванем живи или мъртви.

Щом видя, че Дагоберт остана без кон, без документи и без пари, звероукротителят Морок реши, че той едва ли ще може да продължи пътя си и уреди идването на кмета. Бе изпратил Карл с едно писмо в Лайпциг и му бе наредил да го пусне по пощата веднага, щом пристигне.

Писмото бе адресирано така: „До Господин Родин, улица «Milieu des Ursins», 11. Париж.“

По онова време някъде около средата на тази усамотена и почти непозната улица, която бе разположена по-ниско от крайбрежната „Наполеон“, излизаща близо до „Сент-Ландри“, се намираше една бедняшка къща. Тя се издигаше сред тъмен и тесен двор, а от улицата я отделяше малка постройка със сводеста врата и с два прозореца, препречени от гъсти решетки.

Това безмълвно жилище беше обзаведено съвсем простичко, за което можеше да се съди по покъщнината в доста обширния салон на долния етаж от голямата къща. Стените бяха накичени със стари сиви резбови украшения, боядисаният в червено и добре излъскан под беше от тухли. В другия край на стаята, срещу огнището, на висока поставка от як дъб стоеше глобус с диаметър около четири стъпки. По глобуса се виждаха множество червени кръгчета, пръснати по всички краища на света — на север и на юг, на изток и на запад, като се почне от най-дивашките страни и най-отдалечените острови и се стигне до най-просветените народи, та дори до Франция. Нямаше нито една страна, по която да не са наслагани тези червени показателни знаци. До една черна дървена маса, долепена до стената недалеч от огнището и отрупана с книжа, имаше стол. Малко по-нататък, между двата прозореца, стоеше голямо писалище от орехово дърво, над което висяха полички, запълнени с картонени кутии.

Към края на октомври 1831 година, около осем часа сутринта, зад това писалище бе седнал човек, който пишеше. Този човек беше кореспондентът на звероукротителя Морок, г-н Родин.

Петдесетгодишният мъж носеше вехт разнищен редингот в маслинов цвят с мазна яка, една кърпа вместо вратовръзка, черни панталони и жилетка от сукно, чиито разтеглени шевове се виждаха. Краката му в големи обувки, лъснати с дървено масло, бяха стъпили на четвъртито зелено губерче, постлано върху червения лъскав под. Сивата му коса, обрамчила като венец полуплешивата глава, падаше над слепоочията му. Веждите почти не личаха. Тънките му горни клепачи, които приличаха на ципи от очите на влечуго, закриваха наполовина малките му, живи черни очички. Съвсем безцветните му присвити устни почти не се различаваха на бледото, мършаво лице с остър нос и вирната брадичка. Тази пепелява няма маска стоеше неподвижна като в гроб и от това изглеждаше още по-страхотна. Ако не беше бързото местене на пръстите и скърцането на перото, човек би помислил, че приведената му фигура е труп.