Йожен Сю - Скитникът евреин

— И какво всъщност искате да ми кажете?

Морок застана до съдията и дълго му шепна в ухото.

Отначало кметът много се изненада, но после се съсредоточи и угрижи. От време на време подвикваше от почуда и съмнение и хвърляше по един поглед към Дагоберт и двете момичета. От погледите му, които ставаха все по-тревожни, изпитателни и строги, можеше да се съди, че шушукането на гадателя бавно превръщаше съчувствието на съдията към сирачетата и войника в недоверие и враждебност.

Дагоберт забеляза внезапната промяна и страхът, който се бе поуталожил за малко, сега го обхвана с още по-голяма сила. Изумените Роз и Бланш не проумяваха нищо и поглеждаха към войника с растящо безпокойство.

— Дяволска работа!… — каза кметът и стана рязко. — И през ум не ми е минавало. Винаги става така, Морок, когато те събудят посред нощ — човек не може да мисли трезво. Добре, че ми казахте. Направихте ми голяма услуга.

— Не мога да твърдя със сигурност, но…

— Все едно, деветдесет и девет на сто е сигурно, че сте прав.

— Това е само едно подозрение, продиктувано от някои обстоятелства, но все пак подозрение…

— Може да ни изведе до истината… А аз без малко да се хвана на въдицата… Къде ми беше умът?

— Човек често се лъже по външността…

— На мен ли го казвате, драги Морок, на мен ли го казвате.

По време на този потаен разговор Дагоберт имаше чувството, че се пече на огън, смътно усещаше, че ще се развихри буря и само мислеше как още малко да сдържи гнева си.

Морок се приближи до съдията, посочи му с очи сирачетата и отново зашушна.

— О — извика кметът с негодувание, — отивате твърде далеч.

— Не казвам нищо със сигурност… — побърза да се оправдае Морок, — това е само едно предположение, продиктувано от… и той отново доближи устните си до ухото на съдията.

— Защо пък не? — поде съдията и вдигна ръце към небето. — Такива хора са способни на всичко. Той твърди, че е пратен от тях и идва от Сибир. Но къде е гаранцията, че това не са безсрамни лъжи? Не ще се оставя два пъти да ме измамят — извика кметът, защото като всички непостоянни и слаби хора той беше безмилостен към онзи, който се опитваше в лукавство да привлече съчувствието му.

— Само не избързвайте с присъдата си, не отдавайте на думите по-голямо значение, отколкото имат — рече Морок с лицемерно съжаление и смирение. — Моите отношения с този човек са толкова обтегнати — и посочи Дагоберт, — че той може би ще реши, че постъпвам така, за да му отмъстя за злото, което ми стори. А може би аз го правя от любов към истината, от омраза към лъжата и от уважение към светата наша вяра. В края на краищата, живот и здраве, всичко ще се разбере… Ако съм излъгал, дано Бог ми прости. При всички случаи правосъдието ще решава. Щом те се окажат невинни, след месец-два ще ги пуснат.

— Няма защо да се двоумим. Това е просто една благоразумна мярка, която няма да им причини нищо лошо. Пък и колкото повече разсъждавам, толкова повече се убеждавам: наистина, този човек или е агент, или френски бунтовник. Като сравнявам предположенията си с манифестацията на франкфуртските студенти…

— И да мътиш с такива неща главите на тези млади нещастници, това е… — с бърз поглед Морок посочи двете сестри, а след като направи една многозначителна пауза, въздъхна и рече: — Дяволът не подбира средствата си…

— Без съмнение, гнусно, но добре замислено дело.

— Освен това, господин кмете, разгледайте го внимателно и ще видите, че този човек има опасен вид… — говорейки все така тихо, Морок посочи Дагоберт.

Дагоберт полагаше невероятни усилия да се въздържа, но отвратителното положение, в което се намираше от пристигането си в тази проклета странноприемница, и особено разговорът на Морок с кмета, изчерпаха търпението му. Освен това звероукротителят пред очите му осуетяваше намеренията му да спечели съчувствието на съдията. Това окончателно го разяри, той се доближи до Морок със скръстени на гърдите ръце и му каза с все още сдържан тон:

— За мен шушукате на господин кмета, нали?

— Да — отвърна Морок с втренчен в него поглед.

— А защо не говорите на глас? — гъстите мустаци на Дагоберт потръпваха конвулсивно, той гледаше изпитателно Морок и явно се опитваше да надмогне някаква усилена вътрешна борба. Като видя, че противникът нарочно му мълчи, каза още по-високо: — Питам ви защо шушнете на господин кмета, когато става дума за мен?

— Защото има срамни неща, които човек не може да каже на глас, без да се изчерви — отвърна безочливо Морок.