Йожен Сю - Скитникът евреин

— Хм! Странна работа! Струваше ли си да ме будите посред нощ. Добре, тук ще те разпитам… — Обърна се към гостилничаря и му заповяда: — Остави фенера на стола и си върви!

Гостилничарят го послуша и си тръгна ядосан, че не може да присъствува на разпита.

Старият войник остана насаме с кмета.

Кметът на Мокерн носеше сукнена шапка и бе наметнат с мантия. Той се отпусна тежко на канапето. Беше дебел, около шестдесетгодишен мъж, с високомерно и намръщено лице. Със зачервената си въздебела ръка той потриваше подпухналите си очи, възпалени от неочакваното събуждане.

Дагоберт остана прав. Той покорно държеше в ръка старата си войнишка шапка, мъчейки се да разбере по навъсеното лице на съдията ще успее ли да го заинтересува със съдбата на момичетата. Войникът повика на помощ цялото си хладнокръвие, целия си разум, сладкодумство и решителност. Той, който двадесет пъти бе посрещал хладнокръвно смъртта, който винаги бе спокоен и уверен, който не бе свел поглед дори пред императора, неговия герой, неговия Бог…, сега трепереше пред намръщеното лице на един селски кмет. По същия начин се бе държал и преди няколко часа, когато хладнокръвно трябваше да изтърпи заяжданията на Пророка, за да не попречи на заръката на една майка…

— Какво ще кажете за свое оправдание — попита грубо и нетърпеливо съдията.

— Няма за какво да се оправдавам, господин кмете. Имам да се оплаквам.

— Вие ли ще ме учите как да ви разпитвам — извика съдията толкова разярено, че войникът се разкая, задето бе започнал този разговор.

С намерение да умилостиви съдията, той побърза да отговори покорно:

— Простете ми, господин кмете, лошо се изразих. Исках само да кажа, че не аз съм виновният.

— Пророка каза обратното.

— Пророка… — отговори войникът със съмнение.

— Пророка е набожен и местен човек и не е способен на лъжа.

— Нищо не мога да кажа по този повод, вие сте много справедлив и имате добро сърце, господин кмете. Не ще ме изкарате виновен, докато не ме изслушате. Човек като вас няма да обвини без причина никого. Това се вижда от пръв поглед. — И Дагоберт неволно започна да говори по-тихо, като се мъчеше да стане весел, усмихнат и ласкав. — Човек като вас — прибави той кротко — уважаеми господин съдия, не слуша само с едното ухо.

— Не става дума за уши, а за очи и макар моите да са насълзени, видях тежко ранената ръка на звероукротителя.

— Истина е, господин кмете, но ако беше затворил клетките и вратата си, нищо нямаше да му се случи.

— Не е така. Грешката е ваша. Вие трябваше здраво да вържете коня си за яслата.

— Вярно е, господин съдия, няма съмнение, че е вярно — каза войникът все по-смирено. — Сиромах човек като мен не може да ви противоречи. Но ако някой е развързал коня ми нарочно, за да влезе при животните, ще признаете, нали, че грешката не е моя. Ще признаете, ако решите, защото аз нямам право да ви заповядвам — добави войникът.

— Че кой би имал интерес от това?

— Не зная, господин кмете.

— И аз не зная — каза кметът нетърпеливо. — Боже мой, колко глупости се изприказваха заради една мърша.

В този момент войникът спря да се преструва и каза важно:

— Конят ми умря. Мърша е наистина, но преди един час, макар да беше стар, беше здрав и умен. Цвилеше весело, когато чуеше гласа ми и всяка вечер лизваше ръцете на сирачетата, които денем носеше на гърба си, както някога е носел и майка им. Сега вече няма да носи никого. Ще го захвърлят на бунището и кучетата ще го разкъсат. Не биваше така грубо да се изразявате, господин кмете, защото аз обичах коня си.

При тези достолепни думи на войника кметът неволно се натъжи и съжали за тона си.

— Разбирам, че ви е жал за кончето. Но какво да се направи, нещастието е станало.

— Нещастие, господин кмете, твърде голямо нещастие. Момиченцата, които придружавам, не можеха да тръгнат пеша толкова надалеч, не можеха да наемат и кола, тъй като са бедни. А през февруари трябва да бъдем в Париж. Когато майка им умираше, аз й обещах, че ще ги заведа във Франция, защото тези деца имат само мен.

— Което ще рече, че вие сте с тях…

— Аз съм техен верен слуга и не знам какво да правя, след като убиха коня ми. Вие сте добър, може би също имате деца… Ако един ден те попаднат в положението на двете сирачета, които имат само мен и нищо друго, които са нещастни от рождението си и чието спасение се намира в края на това пътуване, не бихте ли ги съжалили? Нямаше ли да мислите, че загубата на кончето ми е непоправима?