Йожен Сю - Скитникът евреин

— Ние изпищяхме и затворихме очи, защото ни се стори, че в стаята има човек.

— Станалото-станало. Хайде сега, успокойте се.

— Защо цвилеше Смешльо?

— Цвилеше… Чакайте да запаля свещта. Къде ли е огнивото ми? А, ето го в джоба. Сега ще запаля свещта и ще взема от торбата необходимите книжа…

Дагоберт запали свещта и видя, че прозорецът наистина е отворен, а масата преобърната. Торбата беше там. Той затвори прозореца, изправи масата и развърза торбата, за да извади портфейла, който беше сложил заедно с кръста си в един джоб между подплатата и кожата. Войникът пъхна ръката си, но не намери нищо. Той застина като ударен от гръм, побледня и се дръпна назад.

— Какво ти е, Дагоберт? — попита Бланш.

Той не отговори, а остана приведен над масата и се зае да изпразни торбата. Извади овехтели дрехи, старата си гренадирска конна униформа от императорската гвардия. Напразно разтърсваше всяка дреха — не намери нито кесията, нито книжата си, нито дневника на генерал Симон, нито кръста си. Хвана торбата за дъното и я изтръска, но в нея нямаше нищо.

Момичетата го гледаха неспокойно. Бланш се реши и попита тихо:

— Какво ти е, какво търсиш?

За пръв път, откакто двете деца живееха с него и го питаха, той не отговори.

— Не, не… Не може да бъде… — промърмори той и сложи ръка на челото си, сякаш искаше да си припомни къде е сложил тъй ценните за него вещи, защото не искаше да повярва, че са изчезнали. Той се спусна и взе ковчежето на момичетата от стола. В него имаше долни дрехи, две черни фусти, дървена кутийка с копринената кърпа на майка им, две къдрици от косата й и една черна лента, която тя носеше на шията си. Дагоберт прерови цялото ковчеже, но не намери нищо…

Този решителен и смел мъж изведнъж се усети слаб. Лицето му пламтеше и плуваше в студена пот, коленете му трепереха. Той се хвана в една последна, безсмислена и глупава, но възможна надежда. Обърна се към момичетата и без да крие тревогата си, попита:

— Не ви ли дадох да ги скриете?… У вас ли са?… Ако ги няма у вас, ще взема един нож и ще се пробода…

Момичетата започнаха да плачат. Войникът ги гледаше разсеяно, без да ги вижда, но след миг разбра цялата жестока действителност. Захлупи лице и започна да плаче. Чуваха се само откъслечни думи: „Прощавайте… Какво нещастие… Ах, какво нещастие“.

— Погледни ни! — извикаха двете момичета. — Кажи ни какво ти е! Ние ли сме виновни?

Отвън се чуха стъпки. Сърдитко, който беше пред вратата, залая силно. Чу се ядосаният глас на гостилничаря:

— Хей, ти, как ти беше името! Прибери кучето си, господин кметът идва!

— Чу ли, Дагоберт? Кметът!… — каза Роз.

Думата кмет допълни нерадостната картина в главата на Дагоберт. Конят му бе убит, документите и парите му ги нямаше, а ако закъснееха само един ден, всичко пропадаше. И Дагоберт разбра, че спасението му е единствено в кмета и че трябва на всяка цена да го предразположи. Той избърса сълзите си, изправи се и каза на момичетата:

— Не се бойте, деца!

— Повикай кучето си! — изкряска гостилничарят, защото Сърдитко продължаваше да лае и да не го пуска да мине. — Побесняло ли е това куче! Малко ли са нещастията, които донесе в къщата ми. Господин кметът идва да те разпита, както разпита преди малко и Морок.

Дагоберт приглади косата и мустаците си и се постара да придобие добър вид, защото усещаше, че от този разговор зависи съдбата на двете сирачета.

— Легнете си, деца — каза им той. — Ако някой трябва да влезе тук, то ще е само господин кметът… — Отвори вратата и извика на кучето: — Сърдитко, ела тук!

Трябваше да повтори заповедта си още веднъж, докато кучето го послуша. Гостилничарят, с фенер в едната ръка и с шапка в другата, вървеше пред кмета, чиято фигура се губеше в сянката на стълбата. Зад него се мяркаха слуги, също с фенери в ръце.

Дагоберт затвори кучето в стаята и тръгна към стълбата. Пред нея имаше малко широко пространство, където бяха сложили едно канапе.

Когато кметът се изкачи, той се зачуди, че Дагоберт е затворил вратата на стаята, сякаш не иска да го пусне вътре и попита грубо:

— Защо си затворил вратата?

— Вътре спят две момичета и не искам да ги безпокоим — отговори той. — Да седнем на канапето, господин кмете и ме разпитайте.

— Защо ти определяш мястото, където ще те разпитвам? — попита кметът недоволно.

— Нищо не определям, господин кмете — побърза да каже войникът от страх да не го разсърди. — Но момичетата са толкова изплашени… Освен това вече са легнали. Имайте добрината да ме разпитате тук.