Йожен Сю - Скитникът евреин

Изведнъж се чу как някой вика:

— Дръж се, Смешльо, ето ме… Дръж се… — това бе Дагоберт, който се мъчеше да изкърти вратата. — Ето ме, Смешльо, идвам на помощ.

Като позна гласа му, бедното животно се извърна, отговори с плачевно изцвилване и падна най-напред на коленете си, а после и на хълбок… Пантерата се вкопчи в коня и мушна в раните му окървавената си муцуна.

— Помогнете! — викаше Дагоберт и напразно се мъчеше да отвори вратата. — Помогнете на коня ми… — После раздразнено добави. — Жалко, че нямам оръжие…

— Пази се! — извика звероукротителят и се показа на прозореца на горницата, който гледаше към двора. — Не се опитвай да влезеш вътре, защото ще загинеш, пантерата е полудяла!

— Но конят ми! Какво ще стане с коня ми! — извика Дагоберт.

— Излязъл е от обора си и е отишъл при животните. Пантерата като го е видяла, е разбила клетката и се е хвърлила върху него… Ти ще отговаряш за нещастията, които ще последват! — каза звероукротителят заплашително — защото не съм сигурен, че ще успея да вкарам Смърт в клетката й.

— Но моят кон… Спаси коня ми… — проплака Дагоберт.

Морок изчезна от прозореца.

Ревът на животните и виковете на Дагоберт събудиха всички в гостилницата „Белият сокол“. Прозорците започнаха да светват, а слугите, с фенери в ръце, се втурнаха към Дагоберт, за да разберат какво се е случило.

— Конят ми е вътре! — викаше той и блъскаше вратата на обора. — А едно от животните на онзи нещастник е излязло от клетката си…

Като чуха това, всички се пръснаха и отидоха да съобщят на гостилничаря. В същото време войникът, побледнял и запъхтян, долепил ухо до вратата, слушаше… Постепенно ревовете престанаха, чуваше се само глухо ръмжене и гласът на Пророка:

— Тука, Смърт, тука!

Нощта бе много тъмна и Дагоберт не забеляза Годиат, който се промъкваше тихо по керемидите и влезе в горницата през прозореца.

След малко се отвори врата, гостилничарят се показа с няколко човека: той бе нарамил пушка, а останалите носеха вили и тояги.

— Какво става? — попита той Дагоберт. — Какъв е този шум в гостилницата ми? Да вървят по дяволите и звероукротители, и нехранимайковци, които не умеят да вържат коня за яслата… Ако е пострадал конят ти, толкова по-зле за теб. Трябваше да бъдеш по-внимателен.

Вместо да отговори, Дагоберт, който слушаше какво става в обора, махна с ръка да замълчат. Отвътре се чу див рев, след което Пророка още по-силно извика и почти веднага пантерата започна жално да вие.

— Сигурно ти си причината за някакво нещастие — каза гостилничарят уплашено. — Чу ли? Морок може да е ранен?

Тъкмо когато Дагоберт се готвеше да отговори, вратата на обора изскърца и Голиат се показа на прага.

— Сега можете да влезете — каза той. — Вече няма никаква опасност.

Ужасяващо зрелище бе вътрешността на обора. Пророка, който едва успяваше да скрие вълнението си под привидното спокойствие, беше коленичил до клетката на пантерата. По движението на устните му се разбираше, че се моли. Когато видя гостилничаря и останалите хора, Морок се изправи и тържествено рече:

— Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, задето можах още веднъж с твоята сила да победя!

Той скръсти гордо ръце на гърдите си и си даде вид, че е успял да победи Смърт. Тя лежеше в дъното на клетката и стенеше. Присъствуващите, които не знаеха, че под кожуха си звероукротителят има ризница, си помислиха, че пантерата стене от уплаха и останаха смаяни от безстрашието и свръхестествената сила на този човек.

На известно разстояние зад него стоеше Голиат, а недалеч от клетката, потънал в кръв, лежеше трупът на Смешльо…

Когато Дагоберт видя цялата картина, той коленичи и взе в ръце главата на Смешльо. Когато видя черните, лъскави и полузатворени очи, войникът не можа да се сдържи и заплака. В този момент Дагоберт забрави за всичко друго и мислеше за страшната смърт на своя стар другар, с когото не се бяха разделяли толкова години… Но когато войникът помисли какви трудности му създава тази смърт оттук нататък, го обзе ярост. Той скочи, хвърли се към Пророка с пламнали очи, с едната ръка го хвана за врата, а с другата успя да му нанесе пет-шест силни удара.

— Ти, разбойнико, ще отговаряш за смъртта на коня ми! — викаше той и продължаваше да го удря.

Морок бе слаб и не можеше да устои на Дагоберт. За да спасят Пророка, намесиха се Голиат и гостилничарят.

— Това е невъзпитано! — извика последният към Дагоберт, който бе долепил юмрук до челото си. — Животните искаха да разкъсат този достоен човек, а ти искаш да го убиеш! Не прилича на бялата ти брада да постъпваш така. Ако искаш можем да извикаме властите?