Йожен Сю - Скитникът евреин

Не след дълго той излезе от обора с червената покривка в ръка и тръгна към обора на Смешльо. Като видя непознат човек Сърдитко се нахвърли срещу него, но зъбите му срещнаха метала, с който бяха обвити краката на Пророка и той, без да обръща внимание на ухапванията, улови Смешльо за оглавника, покри главата му с покривката, изведе го от обора и го въведе в зверилницата, като затвори вратата й.

След като прочетоха дневника на баща си, сирачетата дълго седяха замислени и тъжно гледаха листовете, пожълтели от времето. И Дагоберт се бе замислил за сина и за жена си, с които се бе разделил толкова отдавна и с които се надяваше да се срещне. Той взе листовете от ръцете на Бланш, сгъна ги и ги прибра в пазвата си, след което каза на момичетата:

— Не унивайте деца… Вижте какъв смел баща имате. Трябва да мислите за удоволствието да можете да го прегърнете. И не забравяйте името на добрия момък, на когото дължите това удоволствие, защото ако не е бил той, баща ви е щял да бъде убит в Индия.

— Джалма… Никога няма да го забравим — каза Роз.

— Ако се появи пак нашият ангел-пазител, ще го помолим да бди над Джалма, както над нас…

— Добре, деца, но да се върнем към пътника, който пристигна при майка ви в Сибир. Той бе виждал генерала месец след случките, за които прочетохте вие. Тогава именно му дал книжата и медальона.

— А за какво ни е този медальон, Дагоберт?

— И какво означават думите, издълбани върху него? — попита Роз като извади медальона от пазвата си.

— Ще рече, че на 13 февруари 1832 година трябва да бъдем в Париж на улица „Свети Франц“ №3.

— С каква цел?

— Майка ви толкова бързо се разболя, че не успя да ни каже. Онова, което знам е, че медальонът е от родителите й, който бе пазен от рода повече от сто години.

— А как е попаднал при баща ни?

— Между вещите, които успя да вземе, когато го извеждаха насила от Варшава, беше и една кутийка на майка ви, в която се намираше този медальон. След това генералът не можа да го изпрати обратно, защото не знаеше къде се намираме.

— Значи медальонът е много важен за нас, така ли?

— От петнадесет години не бях виждал майка ви толкова радостна, както в мига, в който пътникът й го донесе. „Участта на децата ми вече, може би, ще бъде толкова добра, колкото бе окаяна досега, казваше ми тя пред чужденеца със сълзи в очите. Ще поискам разрешение от губернатора да отида във Франция с дъщерите си. Може би ще разберат, че петнадесет години заточение и отнемане на имота ми е доста голямо наказание. Ако не ми разрешат, може би ще позволят да изпратя децата си във Франция. Ти ще ги отведеш, Дагоберт. Ти ще ги отведеш и ако не пристигнете до 13 февруари, всичко ще бъде напразно.“

— Дори да закъснеем един ден?

— Дори един, каза майка ви и ми даде едно писмо, което трябваше да пусна по пощата в първия град, в който отседнем, което и направих.

— Вярваш ли, не ще стигнем навреме в Париж?

— Надявам се. Ако преминаваме по пет мили на ден без премеждия, ще пристигнем в Париж в началото на февруари, а е по-добре ако сме по-рано там.

— Но щом баща ни е в Индия и не може да се върне във Франция, кога и как ще се видим с него?

— И къде?

— Някои неща не знаете, деца… Когато пътникът се разделил с генерала, той наистина не можел да се завърне във Франция, но вече може, защото миналата година Бурбоните, които го бяха преследвали, бяха прогонени… Новината за това ще стигне и до Индия и баща ви ще ви чака в Париж, защото се надява, че заедно с майка ви ще бъдете там на 13 февруари следващата година.

— Значи все пак има надежда! — въздъхна Роз.

— Знаеш ли, Дагоберт, как се нарича този пътник?

— Не, деца… Може да се е казвал Петър или Яков… Но бе добър човек… Когато се разделяха, майка ви му благодари за предаността и добротата към генерала, към нея и към децата й. А той й отвърна: „Защо ми благодарите? Не е ли казано обичайте се един друг?“.

— Кой е казал това, Дагоберт?

— Наистина, кого има предвид пътникът?

— Не знам… Но последните му думи запомних…

— Обичайте се един друг… — повтори замечтано Роз.

— Колко е красиво това! — добави Бланш.

— И къде замина този пътник?

— Далеч на север, отговори той на майка ви. Когато си тръгна, тя ми каза, че тъжният му глас я е разплакал. Докато разговаряхме, каза тя, аз усещах, че още повече обичам мъжа и децата си, а по лицето на пътника личеше, че той никога не се е смял и не е плакал. Когато той си тръгна, ние дълго го наблюдавахме от вратата, докато го изгубихме от погледа си. Той вървеше с наведена глава. Крачките му бяха бавни, спокойни, твърди, като че ли ги броеше… По дирята на следите му аз забелязах нещо странно…