Йожен Сю - Скитникът евреин

„Надявам се, мила Ева, че писмата някога ще пристигнат при теб и затова искам да напиша нещо, което може би ще заинтересува Дагоберт. Баща ми, който още е в работилницата на господин Харди пише, че господинът е приел на работа сина на Дагоберт. Агрикол работи при баща ми, който е много доволен от него. Той бил висок и силен момък и въртял тежкия ковашки чук като перце. Весел е, способен, трудолюбив, бил най-добрият работник. Вечер се връща при майка си, която обожава. Съчинява песни и прекрасни патриотични стихове. В поезията му диша енергия и възвишеност, неговите стихове разпалват и най-уплашените сърца.“

— Трябва да се гордееш със сина си, Дагоберт — каза Роз — Той съчинява и песни!

— Най-много се радвам, че гледа майка си и върти чука… Колкото до песните, преди да съчини такива като „Събуждането на народа“ и „Марсилезата“, добре ще е ако е ковал желязото. Но къде ли се е учил Агрикол? Сигурно в училище, където е ходил с брат си Гавриил?

Когато чуха името Гавриил, което им напомни за техния ангел-спасител, любопитството на момичетата се възбуди и Бланш с удвоено внимание продължи да чете.

„Агриколовият брат, това изоставено дете, което жената на Дагоберт великодушно приютила, никак не приличал на Агрикол. Но не по душа, а по това, че Агрикол е пъргав, весел и общителен, а Гавриил е замислен и мечтателен. Впрочем, прибавя баща ми, всеки носел характера върху лицето си: Агрикол е черноок, висок и силен, с весел и смел поглед, а Гавриил е слабичък, рус, свенлив като момиче, и на лицето му е изписана ангелска кротост…“

Сирачетата се спогледаха съвсем смаяни, после обърнаха простодушните си лица към Дагоберт и Роз каза:

— Чу ли, Дагоберт? Баща ни казва, че твоят Гавриил има ангелско лице… Тогава той прилича изцяло на нашия…

— Точно затова ме учудва сънят ви.

— Интересно дали очите му са сини? — попита Роз.

— Генералът не пише за това, но аз ще ви кажа. На русите хора очите винаги са сини. Но дали са сини или черни, той никога няма да погледне с тях момичета. Продължавай, Бланш, и ще разберете защо.

„На Гаврииловото лице се изписвала ангелска кротост. Един брат от християнските училища, където, ходили заедно с Агрикол и други момчета, открил ума и добротата му, говорил за него с високопоставен настойник, който му помогнал да отиде в семинарията. От две години Гавриил бил свещеник, сега заминавал мисионер в чужбина, а след това щял да тръгне за Америка…“

— Твоят Гавриил е свещеник… — каза Роз и изгледа войника.

— А нашият е ангел! — добави Бланш.

— Всеки според вкуса си. Навсякъде има добри хора. Предпочитам да виждам сина си със засукани ръкави, препасан с кожена престилка и с чук в ръка. Също като стария ви дядо, бащата на генерал Симон, дук на Лини, защото генералът е дук и маршал по императорска милост. Сега довърши четенето.

„И така, скъпа Ева, ако попадне в ръцете ти този дневник, можеш да успокоиш Дагоберт за съдбата на жена му и сина му, които е изоставил заради нас. Как ли бих могъл да се отблагодаря някога за такава жертва! Но аз съм спокоен, твоето добро сърце ще съумее да се отплати… Повторно сбогом за днес, скъпа Ева. Спирам да пиша в дневника и отивам в палатката на Джалма. Той спи тихо, а баща му го пази. Сега момъкът не е в опасност, дано се опази и в утрешната битка. Нощта е мълчалива и тиха. Огньовете вече загасват. Бедните планинци си почиват след тежкия и кървав ден. От време на време се чуват виковете на стражата. Когато ти пиша, понякога забравям, че съм на края на света, далеч от теб и от моето дете. Бедни, мили същества! Каква ли ще бъде участта ви? Да можех поне навреме да ти изпратя този медальон, който нещастният случай ме накара да взема от Варшава, може би ще успееш да отидеш във Франция или поне да изпратиш детето ни с Дагоберт. Знаеш колко е ценен… За нещастие годините преминават и надеждата, с която живея за вас ще изчезне, но не искам да привършвам този ден с тъжна мисъл. Сбогом, мила Ева! Прегърни детето ни, обсипи го с целувките, които изпращам и на двама ви от изгнанието си. До утре, след битката…“

След като свърши четенето, настъпи дълго мълчание. По бузите на Роз и Бланш се търкаляха едри сълзи. Дагоберт, подпрял чело в шепите си, също бе потънал в размисъл.

Навън вятърът се усилваше все повече. Едри капки дъжд заблъскаха по стъклата на прозорците. В цялата гостилница настъпи дълбока тишина.

Докато дъщерите на генерал Симон четяха трогателно откъси от дневника на баща си, във вътрешността на зверилницата на Пророка ставаше една друга тайнствена и странна случка.