— Толкова бях смаян, че не се сетих. А и той пак ме попита за селото Милоск. „Това е, господине, отвърнах, но откъде знаете, че съм французин?“
— Чух ви, че пеете на френски. Знаете ли къде живее жената на генерал Симон?
— Тя живее тук, господине.
Той ме гледа известно време, защото забеляза, че ме изненадва неговото посещение, после протегна ръка и каза:
— Вие сте най-близкият приятел на генерала, нали?
Вие преценете смайването ми, деца. Откъде знаете това, господине, попитах го.
— Често ми е говорил за вас с добро чувство.
— Вие сте се виждали с генерала!
— Да, преди няколко дни в Индия. И аз съм негов приятел. Нося новини на жена му, за която знам, че е заточена в Сибир. В Тоболск, откъдето пристигам, научих, че тя живеела в това село. Заведете ме при нея.
Помолих го да почака, за да съобщя на майка ви и да не й стане зле от тази иначе приятна изненада. След пет минути той отиде при нея.
— Как изглеждаше този пътник, Дагоберт?
— Той беше много висок, облечен бе в черен кожух и кожена шапка, имаше дълга и черна коса.
— А красив ли беше?
— Да, красив. Майка ви остана с него няколко минути, после ме извика да ми съобщи, че е получила добри новини от генерала. Тя плачеше и държеше в ръцете си купчина книжа — това беше дневникът, който баща ви водел всяка вечер, за да се утешава.
— Къде е този дневник?
— В торбата ми. При кръста и при кесията. Един ден ще ви го дам. Сега взех в себе си само няколко листа, за да ви ги прочета.
— Отдавна ли баща ни е бил в Индия?
— Според онова, което ми каза майка ви, генералът отишъл там, след като се сражавал с гърците срещу турците — той винаги помага на слабите. Когато стигнал в Индия, се скарал с англичаните, които избили нашите пленници и които измъчвали императора на Света Елена. Тази война беше добра, защото като правеше зло, тя служеше и на едно добро дело.
— Какво е то?
— Помагаше на един индийски княз, от онези, на които англичаните опустошават земите и незаконно си я присвояват. За няколко месеца той така обучил дванадесетте или петнадесетте хиляди войници на този княз, че те победили англичаните. Няколко страници от неговия дневник ще ви разкажат повече и по-добре от мен. В тях ще срещнете едно име, което винаги трябва да помните, затова избрах тези страници.
— Когато четем дневника, все едно, че ще слушаме баща ни — каза Роз.
— Все едно, че е тук, при нас — добави Бланш.
Двете момичета взеха листата, които Дагоберт извади от пазвата си и трогателно ги целунаха.
— От тези страници ще разберете, деца, защо се изненадах, че вашият ангел-пазител се нарича Гавриил. Само ще ви кажа, че когато генералът е писал тези редове, още не се бил срещал с пътника, който донесе дневника му.
Роз, седнала в леглото, започна да чете развълнувано. Бланш, облегнала глава на рамото на сестра си, я слушаше с голямо внимание. По лекото помръдване на устните й се разбираше, че и тя чете, но на ум.
VIII глава
Откъси от дневника на генерал Симон
Бивакът на Авските планини, 20 февруари, 1830 година
„… Колкото пъти прибавям нови страници към този дневник, воден в Индия, където ме запиля изгнаническият ми живот, дневник, който за жалост, ти никога, може би, няма да прочетеш, моя мила Ева, усещам приятно, но и жестоко чувство, защото се утешавам, че разговарям така с теб, но от друга страна мъката ми е голяма, че говоря, без да те виждам.
Ако някога попаднат пред очите ти тези страници, твоето великодушно сърце ще се развълнува в името на безстрашното същество, на което днес дължа живота си и на което ще дължа щастието си един ден да видя теб и детето си. Трябва да вярвам в това, защото иначе какъв ще бъде животът ти в твоето страшно заточение. Милото ми ангелче сега трябва да е на четиринадесет години… Как е то? Прилича на теб, нали? Очите му са като твоите, големи, красиви и сини. Колко пъти вече в този дълъг дневник си задавам един и същ безумен въпрос, на който ти не можеш да отговориш… Още колко ли пъти ще си го задавам… Ти ще научиш детето ни да изговаря и да обича името Джалма…“
— Джалма — промълви Роз, чиито очи се бяха насълзили, и спря да чете.
— Джалма — подхвана и Бланш, развълнувана не по-малко от сестра си. — Никога няма да забравим това име!
— Ще бъде правилно, защото се подразбира, че това е името на някой славен войник. Продължавай, Роз.
„В предишните страници ти разказвах, моя мила Ева, за двата хубави дни, които имахме този месец. Войската на моя стар приятел, индийския цар, дисциплинирана по европейски, направи чудеса. Отблъснахме англичаните и те се принудиха да изоставят част от тази злочеста страна, в която нахлуха, напук на всички закони, и която продължават безмилостно да опустошават. Тази сутрин, след един труден преход сред гори и планини, научихме от съгледвачите, че неприятелят е получил подкрепление и се готви да ни нападне. Той е на няколко мили от нас и сблъскването не можеше да се избегне. Моят стар приятел, индийският цар, баща на моя спасител, искаше да се хвърлим срещу огъня. Битката започна към три часа, беше кървава и страшна. Когато видях нерешителност у нашите, защото бяха по-малко на брой, а подкреплението на англичаните току-що бе пристигнало, излязох начело на нашата малка запасна конница. Старият цар се биеше безстрашно, а неговият син Джалма, едва осемнадесетгодишен, смел като баща си, не се отделяше от мен. При един от сблъсъците, убиха коня ми и заедно с него паднахме в една яма…“
Читать дальше