Йожен Сю - Скитникът евреин

— Тук говори за онзи човек, който се хвърлил пред гърмящото оръдие — поясни Дагоберт.

„… а ти, мила Ева, след посещението на младата красива жена, за която майка ти мислеше, че е срещала у майка си преди четиридесет години…“

Момичетата погледнаха войника въпросително.

— Майка ви никога не ми е разказвала за това. Също и генералът. И аз съм изненадан като вас.

„Мила Ева, обикновено подобни неща се обясняват със случайността или с играта на природата. Необикновеното винаги е измама на зрението или плод на възбудено въображение, но идва време, когато онова, което ни се струва свръхчовешко или свръхестествено, обикновено е най-естественото. И не се съмнявам, че онова, което ние наричаме чудо, рано или късно ще бъде изтълкувано много ясно…“

— Както виждате, деца, най-напред това изглежда странно, а всъщност е много обикновено, въпреки че дълго време не се разбира какво е то…

— Щом баща ни казва, трябва да вярваме и да не се чудим, нали сестро?

— Да, защото един ден всичко ще бъде обяснено.

— Така е — добави и Дагоберт. — Например вие толкова много си приличате, че който не е свикнал да ви разпознава, лесно ще ви обърка. И ако не знае, че сте близначки, ще смята, че това е дяволска работа.

Роз продължи да чете.

„Впрочем, мила Ева, с гордост си мисля, че в жилите на Джалма тече френска кръв. Баща му преди години се оженил за момиче, чиито родители са французи, заселили се отдавна в Батавия, на остров Ява. Този факт увеличи обичта ми към моя приятел, защото и твоите родители са французи, отдавна заселили се в чужбина. За нещастие, князът отдавна е изгубил обожаемата си жена.

Ръката ми трепери, мила Ева, когато пиша тези думи. Слаб съм, луд съм… Сърцето ми се къса! Ако ми се случи такова нещастие… Тогава нашето дете… Какво ще стане с него без теб, без мен в тази дива земя… Не, не! Този страх е безумен! Но каква страшна мъка е неизвестността! Къде си? Какво правиш? Какво става с теб? Прости ми за черните мисли, които често ме нападат. Но когато ги прогоня, си казвам: аз съм нещастен изгнаник, но поне на другия край на света две сърца туптят за мен. Твоето, моя Ева, и на детето ни…“

Роз едва успя да дочете тези думи, от известно време гласът и трепереше от ридание. И наистина, опасенията на генерал Симон и тъжната действителност, съвпадаха. А и няма нищо по-трогателно от подобни изповеди, написани през нощта след битката, в бивака, край огъня, от един войник, който по този начин искаше да прогони тъгата от болезнената раздяла, за която дори не подозираше, че е вярна.

— Горкият генерал… Той не знае за нещастието ни — каза Дагоберт. — Но той не знае още, че вместо едно дете, има две. Това поне ще му бъде утехата. Сега нека Бланш да почете. Роз се умори и се разстрои, а и е редно да поделяте и сладостта, и тъгата от това четене.

Бланш взе листовете, а Роза избърса плувналите в сълзи очи и облегна глава на рамото на сестра си, която продължи:

„Сега съм по-спокоен. Престанах за малко да пиша, прогоних черните мисли, можем отново да продължим разговора си. Дълго ти разказвах за Индия, сега ще ти разкажа за Европа. Вчера вечерта, един проверен човек дойде при предната стража. Той ми донесе писмо, пристигнало в Калкута от Франция. Най-сетне получих известие от баща си и безпокойството ми изчезна. Това писмо е от август миналата година. От него разбрах, че предишните писма или са се забавили, или изгубили. Баща ми си е същият! Старостта не го е отслабила, характерът му е все тъй енергичен, здравето му е добро. Както и преди работи и с това се хвали. Както и преди е верен на строгите републикански начала и много се надява… Защото, пише ми той, приближава време. И той подчертава тия думи. Праща ми добри известия за близките на нашия стар приятел Дагоберт. Наистина, мила Ева, спокоен съм, щом помисля, че този безценен човек е до теб, защото навярно той те придружава и в заточението. Какво златно сърце под грубата войнишка кожа! Сигурно много обича и нашето детенце?…“

Тук Дагоберт се изкашля няколко пъти и погледна към пода, все едно, че търсеше кърпата си на червени квадратчета, която в това време лежеше върху коляното му. Постоя наведен известно време, а когато се изправи, започна да поглажда мустаците си.

— Колко добре те е познавал баща ни!

— Как е познал, че ни обичаш!

— Добре, добре… Оставете това… Прочетете, което генералът е казал за моя Агрикол и за Гавриил, храненичето на жена ми… Бедната жена, като си помисля, че може би след три месеца… Но я по-добре четете! — добави войникът.