Йожен Сю - Скитникът евреин

За известно време в обора настъпи тишина. Пророка се разхождаше, скръстил ръце на гърба си, крачеше между клетките и оглеждаше животните си проницателно, сякаш се двоумеше кое от тях да избере за работата, която бе намислил. Отиваше до вратата на обора, ослушваше се и оглеждаше двора на гостилницата.

Вратата се отвори и в обора влезе Голиат, целият измокрен.

— Какво стана? — попита Пророка.

— Не беше толкова лесно. Добре, че нощта е мрачна, духа силен вятър и вали като из ведро.

— Някакви подозрения?

— Никакви, господарю. Сведенията излязоха точни. Тази врата отива до полето, под прозореца на момичетата. Когато свирнахте, за да ми кажете, че е време, аз излязох с един стол, сложих го до стената и се покачих върху него. С едната си ръка хванах похлупака, с другата дръжката на ножа и едновременно със счупването на прозореца, блъснах силно похлупака…

— И те помислиха, че е от вятъра?

— Да. След това се скрих зад вратата на килера и тогава чух гласа на стареца. Добре, че избързах.

— Когато ти свирнах, той влизаше да вечеря и помислих, че ще се забави по-дълго.

— Той не е човек, който бавно вечеря — презрително каза исполинът. — По едно време старецът отвори прозореца и накара кучето си да скочи през него. Аз веднага се дръпнах навътре, защото проклетото куче щеше да ме открие зад вратата.

— Сега кучето е в обора, където е и конят на стареца.

— Когато чух, че се затваря прозорецът, излязох отново и пак се изкачих. Двете стъкла бяха затулени с краищата на един кожух. Чувах, че се говори, но нищо не виждах. Дръпнах малко единия край и тогава видях момичетата в леглото, а старецът бе седнал до тях, гърбом към мене.

— Ами торбата му? Торбата! Тя е най-важната.

— Торбата бе на една маса, близо до прозореца. Ако си бях протегнал ръката, можех да я стигна.

— Нали ти казах!

— Само това си повтарях. Тогава старецът рече, че в нея се намирали книжата му, писма от един генерал, парите и кръста му.

— Добре, де! И после какво стана?

— Изпуснах края на кожуха. Поисках отново да го хвана, но изглежда протегнах ръката си повече. Едното момиче май ме видя, защото посочи прозореца и изпищя.

— Всичко е загубено! — каза Пророка, побледнял от гняв.

— Чакайте, де! Не всичко е пропаднало. Като чух писъка, скочих от стола и пак се скрих в килера. Чух, че се отваря прозорецът и видях светлината на лампата, която старецът държеше пред очите си. Той гледа дълго, видя, че няма стълба, а прозорецът е високо от земята и не може нормален човек да го достигне. Сигурно пак е помислил, че е от вятъра…

— Не си бил чак толкова глупав.

— Нали вие казвате, че и вълкът става лисица… Като разбрах къде стои торбата с парите и книжата, и като нямаше какво да правя засега там, върнах се при вас…

— Отиди горе и ми донеси най-дългото желязо. И червената сукнена покривка.

Голиат тръгна да се качва по стълбата, но като стигна до средата се спря и попита:

— Няма ли да разрешите, господарю, да донеса малко месо за Смърт? Иначе тя няма да ми прости, всичко ще стовари върху мене. Тя нищо не забравя и при първия удобен случай…

Пророка го прекъсна, повтори заповедите си отново. Докато Голиат псувайки изпълняваше нарежданията, Морок отвори вратата на обора, огледа двора и пак се ослуша.

— Ето копието и завивката — каза Голиат, като се върна. — Сега какво да правя?

— Върни се в килера, наблюдавай прозореца и когато старецът излезе от стаята…

— Кой ще го накара да излезе.

— Това твоя работа ли е? Достатъчно е, че ще излезе.

— И после?

— Ти каза, че лампата е близо до прозореца. Събори я на земята и ако бързо и умело свършиш останалото, ще получиш десет фиоринта. Запомни ли всичко?

— Запомних.

— Момичетата тъй ще се изплашат от тъмнината, че от страх езикът им ще се схване.

— Бъдете спокоен. Щом вълкът може да стане на лисица, може да стане и змия.

— Не бързай. Има още.

— Какво още?

— Стряхата на навеса не е висока, а прозорецът на горницата лесно се прескача… Нощта е тъмна… Вместо да влизаш през вратата…

— Ще влеза през прозореца.

— И не вдигай шум.

— Ще бъда като змия — каза исполинът и излезе.

Да, каза си след време Пророка, така е сигурно. Не трябваше да се двоумя. Не знам причината за заповедите, които получих, но според човека, който ми ги предаде, няма съмнение, че става дума за важни интереси. Да, важни… Може би се отнасят до най-важното нещо на света… Но как тия две бедни момичета и този войник могат да представляват такъв интерес! Не ме интересува. Аз съм ръката, която работи, а на главата се пада да мисли, да заповядва и да отговаря за делата си…