Йожен Сю - Скитникът евреин

— Горкият ни баща! — каза Бланш.

— Но този път, благодарение на Джалма, вероятно не му се е случило нещо много лошо — започна Роз. — Виждаш ли, Дагоберт, че запомних името му.

„Англичаните си мислеха, че като ме убият, лесно ще победят войниците на царя и един офицер, заедно с няколко войници, като видяха, че съм паднал в ямата, се впуснаха да ме довършат. Джалма, който не ме изпускаше от очи, се притече на помощ и така ми спаси живота. Бяха му останали два куршума: с единия той простреля офицера, а с другия рани един войник, който вече бе успял да промуши с байонет ръката ми…“

— Ранен! Отново ранен! — извика Бланш и плесна с ръце, като по този начин прекъсна сестра си.

— Не се страхувай. Това ще да е била някаква драскотина. Едно време той наричаше онези рани, които не му пречеха да се сражава „бели“ рани… Само той може да измисля такива думи.

„Когато Джалма ме видя ранен, той развъртя пушката си като тояга, за да отблъсне войниците. В същото време аз видях как един нападател, скрит зад гъстата бамбукова тръстика, сваля пушката си, запалва фитила и преди да успея да извикам, прострелва Джалма право в гърдите. Той отстъпи неволно две крачки назад, падна на коляното си, като все гледаше да ме закрие с тяло… Сигурно се досещаш за моята ярост и отчаяние. Напразни бяха усилията ми да му помогна, болката, която изпитвах в крака си, не ми позволяваше това. Кръвта на Джалма изтичаше, ръцете му губеха силата си. Един войник, който окуражаваше останалите с викове, извади голямата си и тежка сабя, но добре че в този момент пристигнаха десетина души от нашите, които помогнаха на Джалма. След четвърт час аз бях отново на коня. През деня понесохме много загуби, но победата пак беше наша. Утре битката ще бъде решителна. Ето как, мила Ева, дължа живота си на този момък. За щастие, раната му не е много опасна и куршумът се е отплеснал и хлъзнал покрай ребрата. От този разказ, мила Ева, ти вече ще можеш да познаеш Джалма. Той е едва на осемнадесет години. В неговата страна често им дават и други имена. На петнадесет години го нарекоха Великодушния — разбира се, великодушен по сърце и душа. По един странен и трогателен местен обичай, прякорът се пренесе и върху баща му, когото наричат Бащата на великодушния. Той може да бъде наречен и Справедливия, защото у този стар индиец се среща рядката смесица от кавалерска законност и горда независимост. Той можеше, както толкова други бедни царе по тези земи, да се смири пред англичаните, да търгува с достойнството си и да се покори пред силата. Но той не го направи. Или всичките ми права, или един гроб в планината, където съм роден — такъв е девизът му. Това не е самохвалство, а съзнание за истина и справедливост. Но те ще те съсипят, казах му аз. Приятелю, а когато те насилят да извършиш недостойно нещо и ти кажат: направи го или ще те убием?, попита ме той. От този момент аз го разбрах и предадох душата и тялото си на това винаги свещено дело — да защитаваш слабия пред силния. Джалма излезе достоен син за такъв баща. Този млад индиец е толкова смел и толкова горд, че се сражава като млад грък от Леонидово време, с голи гърди, докато другите тукашни войници, които иначе са с голи рамене, във време на война обличат доста дебела дреха. Буйната смелост на този момък ми припомни Неаполския цар, за когото толкова често съм ти разказвал и когото стотици пъти съм виждал да ни предвожда в сражения само с един бич в ръка.“

— И той е един от онези, които императорът направи владетел — каза Дагоберт. — Видях един пленен пруски офицер, на когото побеснелият Неаполски цар бе ударил камшик през лицето и го белязал със сини и червени следи. Прусакът кълнеше и казваше, че е обезчестен, че предпочитал да го ударят със сабя… Има право човекът… Тоя дявол знаеше само едно — да върви срещу оръдията. Щом някъде загърмят оръдия, като че ли го викаха по име, а той се затичваше и викаше: „Тук съм“. Разказвам ви за него, защото той повтаряше на всекиго: „Щом генерал Симон или аз не можем да разкъсаме едно каре, никой друг не може“.

Роза продължи да чете.

„Натъжих се, когато забелязах, че Джалма, при цялата му младост, често изпада в дълбока скръб. Понякога долавях между него и баща му странни погледи. Колкото и да бяхме привързани един към друг, усещах, че и двамата крият някаква тъжна семейна тайна, доколкото можех да съдя по отделни изтървани думи от единия или другия. Вероятно е било някакво странно приключение, което въображението им бе направило свръхестествено. Освен това, скъпа моя, ти знаеш, че ние сме загубили способността и правото да се присмиваме над лековерността на другите… Аз, след френската война, когато ми се случи онова, което досега не мога да си обясня…“