Йожен Сю - Скитникът евреин

— Боже мой! И какво му направиха?

— Наредиха му да напусне Русия и го предупредиха, че ако го заловят, ще го хвърлят в затвора. „Дагоберт, на теб оставям жена си и детето“ — каза той, защото след няколко месеца майка ви трябваше да ражда. Въпреки това, и нея я заточиха в Сибир. Намериха удобен случай да се отърват от нея. Те се страхуваха от майка ви, защото тя правеше много добрини във Варшава. Не само че я заточиха, но взеха и всичките й имоти. Единствената милост, която получи, бе разрешението да я придружа и аз. Ако не беше Смешльо, който генералът ми бе оставил, щяхме да пътуваме пеша. И така, тя върху коня, а аз до нея, както пътуваме сега с вас, деца, стигнахме до малко селце, където след три месеца се родихте вие.

— А баща ни?

— Нито той можеше да се върне в Русия, нито майка ви можеше да избяга с две деца… Генералът не й пишеше, защото не знаеше къде се намира тя.

— И оттогава няма никаква вест от него?

— Само веднъж получихме известие…

— Чрез кого?

— Чрез кого ли? — започна отново Дагоберт след като помълча известно време. — Чрез един, който по нищо не прилича на останалите хора… Но за да ме разберете, трябва да ви разкажа за една необикновена случка с баща ви по време на битката при Ватерло. Императорът му заповядал да завземе една батарея. Генералът повел полк кирасири, спуснал се към батареята, и според навика си, се доближил чак до оръдията. Конят се изправил пред едно оръдие, прислугата му била убита, само един от нея имал все още сили да се надигне и да запали фитила и то тъкмо когато генералът бил на десетина крачки пред оръдието…

— Боже мой! Пред каква опасност е бил баща ни!

— Той ми каза, че никога не е изпадал в по-голяма беда. Видял как артилеристът запалва фитила, как гранатата излиза…, но в същото време един висок мъж, облечен в селски дрехи, се изправил пред него и пред оръдието…

— Клетият! Каква страшна смърт…

— Да… — добави Дагоберт замислено. — Това е трябвало да се случи, да бъде раздробен на безброй късове, а пък нищо не му станало.

— Какво говориш!

— Каквото ми каза генерал Симон. „Когато излиташе гранатата, често ми повтаряше той, затворих очи, за да не видя разкъсания труп на човека, който се пожертвува вместо мен. Когато отново ги отворих, видях сред дима високия човек, прав и спокоен, как гледа към артилериста, който също така гледаше уплашено към човека, като че ли в него е въплътен дявол. Битката продължи и повече не видях този човек“, продължи баща ви.

— Нима е възможно това, Дагоберт?

— И аз попитах генерала, а той ми отговори, че не може да си обясни тази случка. Този човек е направил на баща ви силно впечатление, защото той помнеше, че бил около тридесетгодишен, веждите му били черни и събрани една до друга, така че през челото му сякаш преминавала дълбока черна рязка. Запомнете това добре, деца, скоро ще разберете защо.

— Колко е странен този човек с белязано чело?

— През нощта, която генералът прекарал на бойното поле при Ватерло, бълнувайки от раните си и от последвалата треска, му се сторило, че на лунната светлина вижда същото лице, надвесено над него, което попива кръвта от раните му и се мъчи да го свести. Сторило му се също, че този човек му казал: „Трябва да живееш за Ева!“.

— Наистина е странно всичко… След това баща ни виждал ли е този човек?

— Виждал го е, защото именно той донесе на майка ви известието от генерала.

— Кога е станало това? Ние никога не сме чували?

— Помните ли онзи ден, когато майка ви умря привечер и когато вие с баба Федора ходихте в боровата гора?

— Да — отвърна тъжно Роз — Ходихме да търсим борика, която мама много обичаше.

— Мама се чувствуваше така добре този ден, че не можехме да допуснем нещастието, което ни сполетя вечерта — продължи Бланш.

— Същата сутрин аз работех в градината и си пеех, защото също като вас нямах причина да бъда тревожен. Както работех, изведнъж чух глас, който ме заговори на френски: „Това ли е село Милоск?“ Обърнах се и видях един чужденец. Вместо да му отговоря, аз го изгледах и дори отстъпих назад. Той беше висок, с открито чело. Черните му вежди образуваха една…

— Тогава това е бил същият човек! — извикаха момичетата.

— Да, същият.

— А отдавна ли бяха тия битки, Дагоберт? — попита Роз замислена.

— Има близо шестнадесет години.

— А чужденецът на колко бе години?

— Не повече от тридесет.

— Тогава как може да бъде същият, който е бил на война заедно с баща ни преди шестнадесет години? Или ако е същият, той би трябвало да е остарял. Не го ли попита дали не е помогнал на баща ни?