Йожен Сю - Скитникът евреин

Като чу тези думи, войникът дойде на себе си, защото си спомни, че според законите, като чужденец, можеше да го сполети още по-голяма беда. Той трябваше да настоява да му се заплати конят, за да продължи пътуването, защото ако закъснееше дори и с един ден, всичко щеше да бъде напразно.

— Прав си… — успя да се сдържи. — Бях много буен. — Обърна се към гостилничаря и се стараеше да изглежда спокоен. — Не бях от най-сдържаните, но как мислиш, не трябва ли този човек да ми плати коня? Бъди ни съдник!

— Аз мисля като теб, но всичко става по твоя вина. Лошо си вързал коня и той е влязъл в този обор, чиято врата, без съмнение е била полуотворена — отвърна гостилничарят.

— Спомням си — обади се Голиат — че снощи оставих вратата полуотворена, за да влиза въздух на животните. Но клетките бяха добре залостени…

— Пантерата е побесняла, когато е видяла коня и е строшила решетките… — каза един човек.

— Не ми харесва това — рече Дагоберт. — Казах, че ми трябват пари и кон. Искам веднага да напусна тази нещастна гостилница.

— А пък аз мисля, че ти трябва да ми платиш! — извика Морок. — Той показа окървавената си лява ръка, която дълго бе крил от присъствуващите. — Виж как ме нарани пантерата, може да остана сакат до края на живота си.

Раната, която показваше Пророка, макар и да не бе опасна, бе доста дълбока, с което той спечели съчувствието на присъствуващите. Като разчиташе на случилото се и за да може да осъществи едно дело, което смяташе за свое, гостилничарят каза на слугата си, че само кметът може да реши кой е крив и кой е прав.

— И аз така мисля — потвърди войникът.

— Фриц, повикай кмета — каза гостилничарят, който в същото време се притесняваше, задето не бе проверил документите на войника. — Той ще се ядоса, че го безпокоим толкова късно, но пък и аз не искам да пострадам. Донеси ми паспорта, да видя дали господинът е редовен…

— Той е в стаята, в торбата ми, сега ще го донеса — отвърна войникът.

След което той излезе и отиде при двете момичета. Когато премина покрай трупа на коня, той си затвори очите. Пророка го проследи с тържествуващ поглед и помисли: „Ето, той сега няма кон, няма пари и няма паспорт… Не можех да направя нищо повече… Беше ми забранено да направя друго… Защото бе нужно да употребя хитрост… Сега всички ще кажат, че войникът не е прав. Мога само да добавя, че няколко дни той няма да може да пътува, а както разбирам, интересите на мнозина зависят от неговото, както и на двете момичета, забавяне.“

Четвърт час по-късно Карл тръгна с писмо за Лайпциг, което Морок написа набързо и което Карл трябваше да остави в пощата. Писмото бе надписано за господин Родин, улица „Milieu des Ursius“ №11, Париж, Франция.

Дагоберт бе неспокоен. Той бе сигурен, че конят му не е отишъл сам при животните на звероукротителя и с ужас мислеше, че в крайна сметка решението щеше да зависи от разположението на съдията. Той реши колкото е възможно по-дълго да крие от момичетата новата си грижа и затова, когато влизаше в стаята им, се опита да забрави всичко.

— Добре, че кучето е пазило бедните деца — каза той докато отваряше вратата, но като видя, че стаята е потънала в мрак, извика: — Деца, защо стоите на тъмно!

Не последва отговор. Приближи опипом до леглото и хвана ръката на една от сестрите, тя бе студена.

— Роз! Бланш! Защо не ми отговаряте?

Той галеше машинално ръката, която бе уловил. В това време луната изплува и огря леглото, и войникът видя, че двете сестри са припаднали. Те лежаха прегърнати, Роз бе поставила главата си върху гърдите на Бланш.

— Бедните деца! — простена Дагоберт и се надигна да вземе шишето със спирта. — Колко ли са се уплашили. Не е чудно след толкова много вълнения.

Той навлажни крайчеца на една кърпа със спирт и леко започна да разтрива слепите им очи. След малко Роз помръдна, обърна глава на възглавницата и изпъшка. Отвори очи, но като не можа да познае Дагоберт, простена „Сестрице!“ и се хвърли в прегръдките на Бланш.

И Бланш бе се свестила от грижите на войника, но отново се уплаши, без да знае защо.

— Не се страхувайте, деца — каза Дагоберт — Аз съм. Много ли се уплашихте, докато ме чакахте?

— Много! Ако знаеш, Дагоберт…

— А защо загасихте лампата?

— Не я загасихме ние.

— Елате на себе си и ми разкажете какво стана. Тази гостилница не е безопасна и добре, че скоро ще я напуснем. Кажете сега какво се случи.

— Малко след като ти излезе, прозорецът се отвори, лампата падна на земята и се чу някакъв шум.