Йожен Сю - Скитникът евреин

— Без съмнение — отвърна кметът, който всъщност беше доста добър човек и споделяше притесненията на Дагоберт. — Сега разбирам, че загубата ви е голяма, но ме интересуват и тези сирачета. На колко години са?

— На петнадесет години и два месеца. Близначки са.

— На петнадесет години! Почти колкото моето дете.

— И вие ли имате дете на същите години? — поде Дагоберт с по-голяма надежда. — Щом е така, господин кмете, вече не се безпокоя за участта на сирачетата. Вие ще им помогнете.

— Да помагам е работата ми. В тази разправия вината е по равно. Вие, от една страна, не сте вързали добре коня, а от друга страна звероукротителят е оставил вратата отворена. Той казва „Ръката ми е ранена“, а вие отговаряте „Конят ми е мъртъв и по ред причини за мен тази загуба е непоносима“.

— Казахте го по-добре, отколкото бих го казал аз — отвърна войникът смирено.

— Вие сте прав, без съмнение, но Пророка, който иначе е честен човек, съвсем иначе ми разказа нещата. Освен това, тук го познаваме отдавна. Тук, както виждате, почти всички сме ревностни католици. Той продава много евтино на жените ни поучителни книжки и на загуба търгува с броеници и кръстчета. Вие ще кажете, че това не ви влиза в работата, и ще имате право. Но, вярвайте ми, аз дойдох тук с намерение…

— Да ме изкарате виновен, нали, господин кмете? — каза Дагоберт поуспокоен. — Защото още не бяхте напълно буден и бяхте отворили само едното си око за истината.

— Така е, войнико — отвърна чистосърдечно съдията. — Защото в началото не скрих пред Морок, че му давам аванс и той великодушно ми каза, че ще премълчи някои неща, за да не утежнява положението ви. По всяка вероятност засега ще се отървете само с глоба, защото преди да чуя показанията ви, бях решил да искам обезщетение за раната на Пророка.

— Не виждате ли, господин кмете, колко лесно могат да се излъжат и най-справедливите и способни хора — каза Дагоберт много учтиво, но сетне хитро добави: — Но в края на краищата те научават истината, пък дори и пророк да е онзи, който ги е измамил.

От тази игра на думи, с която Дагоберт си послужи за пръв път в живота, можеше да се съди за тежкото му състояние, за усилията му да спечели благоволението на съдията. В началото кметът не разбра подигравката, но по задоволството на Дагоберт и по въпросителния му поглед съдията се досети и започна да се смее. Сетне отговори с не по-лоша игра на думи.

— Да, да… Така е… Лошо ще е да е пророкувал Пророка. Няма да му плащате никакво обезщетение. Вината и на двете страни е равна и щетите са равни. Той е ранен, вашият кон е убит и с това сте се разплатили.

— В такъв случай, колко мислите, че ми дължи? — попита войникът със странно простодушие.

— Как?

— Да, господин кмете, колко ще ми плати?

— Да ви плати ли?

— Да. Но преди да кажете колко, трябва да ви съобщя още нещо. Мисля, че имам право да не изхарчвам всичките пари за друго добиче. Струва ми се, че в околностите на Лайпциг ще намеря от селяните някое евтино магаре. Затова трябва да ви…

— Я го виж ти! — извика кметът — За какви пари и за какво магаре ми говорите? Казвам ви, че нито вие дължите нещо на Пророка, нито той на вас.

— Нищо ли не ми дължи?

— Много сте твърдоглав, господине! Повтарям ви, че ако животните на Пророка убиха вашия кон, Пророка пък бе тежко ранен. По този начин сте се разплатили. Нито вие му дължите обезщетение, нито той на вас. Разбрахте ли, най-сетне?

Дагоберт се изненада и известно време стоя мълчаливо, гледайки кмета с голяма тревога. Той разбра, че с това решение кметът осуетяваше надеждите му.

— Вижте какво, господин кмете, вие сте много справедлив и веднага ще забележите, че раната на звероукротителя не му пречи да продължава работата си, а смъртта на моя кон прекратява пътуването ми. Затова той трябва да ме обезщети.

Съдията смяташе, че е направил голям жест за Дагоберт като не му е потърсил отговорност за раната на Пророка, тъй като Морок наистина имаше известно влияние над католиците в този край и беше подкрепян от неколцина високопоставени лица. Затова съдията се обиди от исканията на войника и отново заговори строго:

— Ще ме накарате да съжалявам за безпристрастието си. Вместо да ми благодарите, вие искате още.

— Но, господин кмете, аз искам справедливост. Предпочитам да бях ранен като Пророка, за да мога да продължа пътя си.

— Не е важно какво предпочитате и какво не. Вече отсъдих. Край!

— Но…

— Стига, стига! Да минем нататък. Къде са документите ви?