Йожен Сю - Скитникът евреин

До този момент Дагоберт държеше ръцете си скръстени. Но внезапно той рязко ги отпусна и стисна юмруците си заканително… Този бърз жест беше толкова изразителен, че двете сестри се приближиха до него и изпищяха от ужас.

— Слушайте, господин кмете — каза вбесеният войник през зъби, — кажете на този човек да си иде, иначе… не отговарям за постъпките си.

— Какво! — възкликна горделиво кметът. — И вие ми заповядвате… Как смеете!

— Накарайте този човек да слезе долу — поде Дагоберт извън себе си, — или ще се случи нещастие!

— Дагоберт… Боже мой… Успокойте се — извикаха момичетата и го хванаха за ръцете.

— Вие ли, жалък негоднико, за да не кажа нещо по-лошо, ще заповядвате тук! — разкрещя се разяреният кмет. — Значи си мислите, че за да ме излъжете, е достатъчно да кажете, че сте изгубил документите си. Напразно мъкнете със себе си тези две момичета, които въпреки невинния си вид, може би са прости…

— Нещастнико! — изрева Дагоберт и така страшно изгледа кмета, че той не посмя да довърши.

Войникът хвана момичетата за ръце и моментално ги отведе в стаята, преди да са продумали. След това заключи вратата, пусна ключа в джоба си и бързо се върна при кмета, който уплашен от поведението и застрашителния поглед на стария войник, отстъпи една-две крачки назад и се улови с една ръка за перилото на стълбата.

— Чуйте ме добре! — каза войникът и сграбчи съдията за ръкава. — Докато това жалко създание ме обиждаше — и той посочи Морок, — преглъщах всичко, защото засягаше мен. Преди малко изслушах търпеливо и вашите бръщолевения, защото за малко се престорихте, че съчувствувате на тези злочести сирачета. Но понеже у вас няма ни сърце, ни милост, ни честност… казвам ви, въпреки че сте кмет… ще ви смажа, както смазах това куче — и той отново посочи Пророка, — ако си позволите да не говорите за тези две момичета така, както бихте говорили за собственото си дете! Чухте ли?

— Как… смеете… — извика кметът, заеквайки от яд, — искате да говоря за тези две авантюристки…

— Долу шапката…, когато говорите за дъщерите на маршала и дука на Лини — изкрещя войникът, грабна шапката на кмета и я хвърли в краката му.

Морок потръпна от радост при тази обида. Дагоберт бе изгубил всякаква надежда и вбесен до ярост, за нещастие се поддаде на буйния си нрав, който въздържаше от няколко часа с толкова усилия.

Като видя шапката в краката си, кметът изгледа смаяно звероукротителя, сякаш се двоумеше дали да повярва, че подобна дързост е възможна.

Дагоберт се разкая за избухливостта си, но тъй като не виждаше по какъв начин може да оправи нещата, хвърли бърз поглед наоколо, отстъпи няколко крачки назад и слезе на първото стъпало.

Кметът стоеше изправен в ъгъла до канапето. Морок стоеше близо до съдията с превързаната си ръка, за да отдаде по-голямо значение на раната. Кметът извика на Дагоберт:

— Ама че дъртак! Осмелихте се да ми посегнете, а сега смятате да избягате.

— Простете ми, господин кмете… Не можах да се сдържа. Съжалявам, че избухнах — каза Дагоберт разкаяно и сведе глава.

— Няма милост за вас, нещастнико! С притворно смирение искате отново да ме накарате да се смиля над вас, но аз разбрах кроежите ви… Вие не сте този, за когото се представяте, и под това вероятно се крие държавна измяна — добави съдията с доста официален тон. — Хората, които искат да разпалят пожар в Европа, не подбират средствата си.

— Аз съм просто един беден човек, господин кмете… Вашето сърце е толкова добро, бъдете милостив!

— Но хвърляте шапката в краката ми, така ли!

— Поне вие — обърна се войникът към Морок, — вие, който сте причина за всичко това, имайте милост към мен. Не бъдете отмъстителен!… Като свят човек, кажете една дума в моя полза на господин кмета.

— Казах му, каквото трябваше да му кажа — отвърна с присмех Морок.

— Ах вие, стар мошенико! Държите се като котка… Искахте да ме измамите със сълзите си — подхвана кметът и се доближи до Дагоберт. — Слава Богу, сега няма да ме излъжете. Ще видите, че в Лайпциг има добри затвори за френските бунтовници и за авантюристите, защото и момичетата ви са същите като вас… Я да ви видя сега — прибави той важно с надути бузи, — хайде, слезте при мен… А вие, Морок, ще…

Кметът не можа да довърши. От няколко минути Дагоберт се стараеше да спечели време и разглеждаше една полуотворена врата срещу стаята на сирачетата. Той избра подходящия момент, хвърли се като светкавица върху кмета, хвана го за гушата и с такъв тласък го блъсна през полуотворената врата, че изуменият от ненадейното нападение съдия не можа дори да извика и се претъркули по пода на мрачната стая. Сетне Дагоберт се обърна към Морок, който се канеше да хукне по стълбата, улови го за дългата коса, привлече го към себе си, стисна го с железните си ръце, запуши му устата и въпреки отчаяната му съпротива, го помъкна към стаята, където лежеше смаяният кмет.