Йожен Сю - Скитникът евреин

След като заключи вратата и пусна ключа в джоба си, Дагоберт взе на два скока стълбите, които свършваха пред един коридор, водещ към двора. Портата на странноприемницата беше затворена и от там не можеше да се мине. Навън валеше като из ведро. През прозорците на един салон, в който гореше огън, той видя гостилничаря и слугите му, очакващи решението на кмета.

Войникът веднага залости вратата на коридора, като по този начин предотврати влизането откъм двора, и бързо се върна при сирачетата.

Морок дойде на себе си и с цяло гърло започна да вика за помощ. Но освен разстоянието, заглушаваше го шумът на вятъра и дъжда. И така, Дагоберт имаше около един час на разположение) Доста време трябваше да измине, докато се усъмнят в проточилата се разправия между него и съдията, а освен това нямаше да разбият лесно двете врати — между двора и коридора и на стаята, където бяха заключени кметът и гадателят.

— Деца, вие трябва да докажете, че в жилите ви тече войнишка кръв — каза Дагоберт, вмъквайки се при момичетата, уплашени от шума, който чуваха от известно време.

— Боже мой, какво има Дагоберт? — извика Бланш.

— Какво трябва да направим? — попита Роз.

Без да отговоря, войникът отиде до леглото, събра чаршафите, навърза ги един за друг, направи голям възел в единия край и го затисна с лявото крило на прозореца. Другият край политна надолу и достигна земята. Бягството можеше да започне през дясното крило.

Тогава старият войник взе торбата си, ковчежето на децата, кожуха и ги изхвърли навън. Подаде знак на Сърдитко да пази вещите. Кучето изобщо не се подвоуми и с един скок изчезна през прозореца.

Роз и Бланш гледаха Дагоберт изумени, но нищо не разбираха.

— Вратата на странноприемницата е затворена. Смелост, мили мои — каза им той. Сетне посочи прозореца и рече: — Трябва да минете оттук или ще ни арестуват. Мен ще изпратят в един затвор, вас — в друг и цялото ни пътуване ще бъде напразно.

— Ще ни изпратят в затвор… Ще ни арестуват! — извика Роз.

— Ще ни разделят с теб! — викна Бланш.

— Да, мили мои дечица! Убиха Смешльо. Трябва да бягаме пеш и да стигнем до Лайпциг. Когато се уморите, ще ви нося на гръб една по една, ще просим по пътя и ще се доберем… Но и съвсем малко да закъснеем, всичко е изгубено. Хайде, дечица, имайте ми доверие. Докажете, че дъщерите на генерал Симон не са страхливки. Още имаме надежда.

Двете сестри инстинктивно се хванаха за ръце, сякаш искаха да се обединят срещу опасността. На прелестните им личица, пребледнели от толкова преживявания, се изписа наивна решителност, вдъхновена от сляпата им вяра в предаността на войника.

— Бъди спокоен, Дагоберт, няма да се уплашим — заяви твърдо Роз.

— Ще направим всичко, което е необходимо — каза по-колебливо Бланш.

— Сигурен съм! — извика Дагоберт. — Добрата кръв си казва думата. Хайде да ви видя сега! Леки сте като перца, чаршафите са здрави. Няма и осем стъпки от прозореца до земята, а там ви чака Сърдитко…

— Аз ще мина първа, днес аз съм по-голямата! — каза Роз и нежно прегърна сестра си. Но и Бланш се втурна към прозореца, за да изпревари сестра си и да поеме върху себе си евентуалната опасност.

Дагоберт веднага се досети защо е това бързане.

— Разбирам ви, мили деца — каза им той, — но не се бойте една за друга. Няма никакъв риск. Аз окачих чаршафите… Хайде, Розичке, побързай…

Малкото момиче подскочи на прозореца като птичка. Дагоберт го държеше здраво, то улови чаршафа и бавно се заспуска, като спазваше указанията на войника, който се бе надвесил с цяло тяло навън и го насърчаваше.

— Не се бой, сестрице — тихо каза Роз, щом стъпи на земята — много е лесно. И Сърдитко е тук, лиже ми ръката.

Бланш не се колеба дълго, беше смела като сестра си и с удоволствие се спусна надолу.

— Клетите мили дечица! Какво са сторили, та да бъдат толкова злочести! Зла участ преследва този род! — простена Дагоберт с наранено сърце, гледайки как бледото кротко личице на Бланш се изгубва в мрака на тъмната нощ, станала още по-зловеща от силния вятър и поройния дъжд.

— Чакаме те, Дагоберт, слизай бързо… — викнаха тихичко сирачетата, скупчени под прозореца.

Войникът беше висок на ръст и вместо да се спуска по чаршафите, скочи.

Едва бе изминал четвърт час от бягството на Дагоберт и двете момичета от „Белият сокол“, когато в странноприемницата се чу силен трясък. Кметът и Морок успяха да изкъртят вратата с една тежка маса. Те хукнаха към празната осветена стая на сирачетата.