Йожен Сю - Скитникът евреин

— Бокари!!! Възможно ли е това?… Бокари! Патриотът Бокари, този толкова опасен неприятел? — възкликна господарят на Родин.

— Патриотът Бокари… — повтори секретарят все така безстрастно.

— Нека Дюплеси изпрати пощенски запис от двадесет и пет наполеона на Фра Паоло… Отбележете си това.

— Хаусман пише, че френската танцьорка Албертина Дюкорне е любовница на княза властник и има пълно влияние над него, което означава, че чрез нея може да се постигне набелязаната цел. Но тя е в ръцете на любовника си, осъден във Франция за фалшифициране, и не прави нищо, без да се допита до него…

— Нека Хаусман поговори с този човек и ако претенциите му са основателни, да отстъпи. Също така да се проучи дали момичето няма роднини в Париж.

— Орбанският дук пише, че неговият господар — царят, ще разреши отварянето на ново учреждение, но при предварително определени условия.

— Никакви условия! Или безпрекословно приемане, или пълен отказ. Така се разпознават приятелите и враговете… Колкото по-неблагоприятни са условията, толкова по-голяма твърдост да се проявява и с това да им се внуши доверие към нас.

— Същият пише, че цялото дипломатическо тяло продължава да подкрепя исканията на бащата на онази госпожица протестантка, която ще напусне манастира, дал й убежище и закрила, само ако се ожени за любовника си в разрез с волята на своя баща.

— О! Значи дипломатическото тяло още подкрепя исканията на бащата?

— Да.

— Тогава му пишете, че духовната власт няма нищо общо със светската.

В това време звънчето на пътната врата иззвъня два пъти.

— Вижте кой е — каза господарят на Родин.

Секретарят стана и излезе. Господарят му продължи да се разхожда замислен от единия край на стаята до другия. Пак отиде до големия глобус и спря. Известно време постоя, загледан мълчаливо в безбройните малки червени кръстчета, които покриваха като гъста мрежа всички части на света. Вероятно си помисли за невидимото влияние на неговата власт, която явно се простираше над целия свят, защото чертите на лицето му се оживиха, големите му сиви очи блеснаха, ноздрите му се разшириха и по мъжествения му лик се изписа жизненост, смелост и гордост. С вдигната глава и презрителен поглед той се доближи до глобуса и облегна силната си ръка върху полюса. В жеста и позата му имаше толкова надменност и решителност, сякаш бе напълно уверен, че владее цялата земя. Сега не се усмихваше. Голямото му чело се смръщи и погледът му стана заплашителен. Ако някой художник поискаше да нарисува демона на горделивостта и властолюбието, не би намерил по-ужасен образец. Но щом Родин влезе, изразът на господаря му моментално се промени…

— Пощальонът — каза Родин и посочи писмата, които държеше. — От Дункерк няма нищо…

— Нищо! — извика господарят му и неумолимото му лице се натъжи. — Съвсем нищо. Никакво известие от майка ми! Още тридесет и шест неспокойни часа.

— Струва ми се, че ако имаше нещо лошо, княгинята щеше да ви пише. Сигурно майка ви е по-добре…

— Разбира се, Родин, вие имате право. Но както и да е, аз се тревожа… Ако и утре не получа утешителни новини, веднага ще замина при княгинята… Защо ли майка ми реши да прекара есента при нея. Боя се, че климатът на Дункерк няма да й се отрази добре… — след като помълча, разхождайки се, той добави: — Прегледайте тези писма, откъде ли са?

Родин се взря в марките и отвърна:

— Три от четирите вероятно се отнасят за медальоните…

— Слава богу, дано новините са добри — извика Родин неспокойно, тъй като тези неща явно бяха много важни за него.

— Едното е от Карлстън и сигурно пише за мисионера Гавриил — отвърна Родин. — Другото е от Батавия и е за индиеца Джалма… Това е от Лайпциг… То потвърждава написаното от звероукротителя Морок, който съгласно заповедите е успял безпрепятствено да преустанови пътуването на дъщерите на генерал Симон.

Щом чу името на генерал Симон, господарят на Родин помръкна.