Йожен Сю - Скитникът евреин

Веселото, хубавичко личице на Роз-Помпон, която беше прелестна както винаги, въпреки тържественото си, неподходящо и твърде смешно за случая облекло, и нейните фамилиарни, непринудени обноски с хубавия индиец, който я придружаваше, още повече възбудиха любопитството на множеството. Тя тъкмо протягаше букета си към Джалма. Но в този момент принцът забеляза декора, напомнящ за отечеството му, и вместо да обърне внимание на приятелската закачка, потъна в размисли с втренчен поглед. Тогава Роз-Помпон започна да повтаря такта на шумния марш, който свиреше оркестърът, удряйки с цветята по парапета на ложата и разкърши хубавите си раменца, сякаш искаше в същия миг да затанцува.

Тъй като госпожа дьо Моринвал седеше точно срещу ложата на Фарингея, Джалма и Роз-Помпон, тя скоро забеляза новодошлите и особено впечатление й направи лековатото поведение на момичето. Затова младата маркиза се наведе към замечтаната госпожица Кардовил и през смях й каза:

— Скъпа, не гледай към сцената. Срещу нас има по-забавни неща.

— Срещу нас ли? — попита машинално Адриана и отправи поглед към мястото, което й сочеха.

И какво видя?! Видя Джалма, седнал до едно момиче, което свойски му поднасяше букета си. Смаяна, поразена, сякаш през нея премина ток, Адриана пребледня като мъртвец. Тя инстинктивно закри очите си с ръце, като че ли се предпазваше от удар. Но след като физическата болка се поуталожи, изведнъж я връхлетя ужасната мисъл за нейната любов и нараненото й честолюбие.

— Джалма е тук с тази жена, въпреки че е получил писмото ми, в което му съобщавам какво щастие го очаква — шепнеше си тя. Мислейки за страшната обида, сразена от реалността, Адриана се покри с руменина от срам и негодувание и си рече: — Не ме излъга Родин!

Невъзможно е да се предаде светкавичната бързина на вълненията, които измъчват и убиват човека само за един миг. Така се случи и с Адриана, която от полета на огромното щастие падна в дъното на пропаст от болки само за секунда, защото едва ли измина и толкова, докато отговори на госпожа дьо Моринвал:

— Нищо любопитно не виждам, скъпа Жюли?

Този уклончив отговор даде възможност на Адриана да възвърне първоначалното си хладнокръвие. За щастие дългите й къдрици закриваха страните й и госпожа дьо Моринвал не можа да забележи промяната, затова весело й каза:

— Как, скъпа, не виждаш ли индийците, които преди малко влязоха в ложата срещу нас?

— А, да, виждам ги — отвърна Адриана със спокоен глас.

— Според вас не са ли много любопитни? — попита маркизата.

— Моля ви — засмя се господин дьо Моринвал, — бъдете снизходителни към клетите чужденци. Те не познават нашите обичаи, защото ако ги познаваха, едва ли щяха да се явят пред очите на цял Париж с такава приятелка.

— Наистина! — усмихна се горчиво Адриана. — Простодушието им е трогателно. Трябва да ги съжаляваме.

— Колко жалко, че това момиче с деколтирана рокля и разголени ръце е толкова хубаво! — рече маркизата. — Сигурно е най-много на шестнадесет-седемнадесет години. Какво нещастие!

— Днес със съпруга си сте обладани от човеколюбиви чувства, скъпа Жюли — отговори Адриана. — Трябва да съжаляваме индийците и да оплакваме онова момиче. Да видим кой още ще спечели вашето съчувствие?

— Не съжалявам хубавия индиец със златистата чалма — засмя се маркизът, — защото, ако продължава така, момичето с вишневите панделки ще го целуне… Погледнете го как се навежда към своя султан…

— Много са забавни — каза маркизата, също се засмя и се вгледа през монокъла в Роз-Помпон. След малко се обърна към Адриана и й каза: — Сигурна съм, че въпреки лекомислието си, тази девойка е луда по индиеца. Забелязах един от погледите й, който е много красноречив…

— И какво като сте забелязала? — кротко попита Адриана. — Каква полза има да надничаме в сърцето на това младо момиче?

— Има пълно право да обича султана си — рече маркизът и също се взря през монокъла, — защото никога не съм виждал по-красив момък. От пръв поглед можеш да оцениш красотата му. Прилича на древна статуя. Какво ще кажете, госпожице? — добави той и се наведе към Адриана. — Разбира се, тук става дума за изкуство…

— Като предмет на изкуството ли? — попита Адриана. — Наистина е много хубав.

— О! — възкликна маркизата. — Колко безочливо е онова момиче! Наблюдава ни през монокъла си.

— Да! — потвърди маркизът. — Но вижте колко безсрамно си сложи ръка върху рамото на индиеца явно за да го накара да ни погледне…