Йожен Сю - Скитникът евреин

Завесата се вдига

Третият звънец екна тържествено зад завесата, музиката засвири, но честно казано, никой не я слушаше.

Залата беше много оживена. С изключение на двете авансцени, всички места бяха заети. Много красиво облечени жени, привлечени, както винаги, от екзотичното странно представление, пълнеха ложите. В партера бяха насядали повечето от младежите, които през деня се разхождаха на коне по „Шан-з-Елизе“. Думите, които те си разменяха, ще ни дадат възможност да си изградим представа за естеството на техния разговор.

— Знаете ли, скъпи приятелю, за представлението на „Атали“ едва ли би се събрало толкова отбрано общество.

— Разбира се. Скромният гласец на един комедиант е нищо в сравнение с рева на лъва.

— Не разбирам защо позволяват на Морок да връзва пантерата за желязна верига. Ами ако тя се строши?

— Това ми напомня за дребничката госпожа дьо Бленвил, която не е тигрица, но къса вериги. Виждате ли я на втория ред, срещу нас?

Добре й се отрази скъсването на съпружеската верига, както вие се изразявате. Сега ми се вижда много по-хубава.

— А, ето и красивата дукеса Сен-При. Както виждам, тази вечер тук са се събрали всички красавици и красавци, но ние не сме от тях.

— Истински италиански театър! Колко радост и веселие!

— Сега най-важното е човек да се повесели, защото може да не трае дълго.

— Откъде-накъде?

— Ами ако холерата дойде в Париж?

— Чак пък…

— Не се ли страхувате от холерата?

— Как да не се страхувам, щом идва от север и се разхожда с тояга в ръка?

— Дано по пътя дяволът я вземе, та да не видим зелената й физиономия!

— Казват, че е в Лондон.

— На добър й час!

— Предпочитам да говорим за друго. Може да го възприемете като моя слабост, но все пак не ми е приятно.

— Сигурно.

— Да, господа, не се лъжа. Това е тя…

— Коя?

— Госпожица Кардовил! Влиза с Моринвал и жена му. Това е истинско възкресение. Днес беше на „Шан-з-Елизе“, а тази вечер е тук.

— Тя е, наистина. Това е госпожица Кардовил.

— Боже мой, колко е хубава!

— Я ми подайте монокъла.

— Хубава, значи…

— Прелестна, очарователна!

— И при тази хубост и при дяволския си ум, тя е на осемнадесет години, има триста хиляди франка годишен доход, благородническо потекло и е свободна като птичка.

— Ако тя пожелае, още утре и дори още днес мога да бъда най-щастливия човек на света.

— Всичко това може да те подлуди!

— Твърдят, че двореца й на улица „Анжуй“ прилича на рай. Казват, че баните и спалнята й са като в приказките.

— И е свободна като птичка… Все за това си мисля.

— Ех, да бях на нейно място!

— Щях да се чувствувам лек като перце.

— Ех, господа, колко ли щастлив ще бъде онзи, когото тя обикне пръв.

— Мислите ли, че ще има много дръзки?

— Щом е свободна като птичка…

— Всички места се запълниха, с изключение на ложата, която се намира срещу госпожица Кардовил. Щастливци са онези, които ще седнем там.

— Видяхте ли на първите редове английската посланичка?

— И княгиня Алвимар… Какво чудовище!

— Казва се Жермини.

— Трябва да поздравим лъвовете и тигрите, които привлякоха толкова отбрано общество.

— Господа, забележете как всички красиви младежи наблюдават госпожица Кардовил.

— Появяването й е важно събитие.

— Има пълното право да се покаже пред обществото, защото разпространиха слуха, че е луда.

— Господа, вижте какво красиво, изваяно лице!

— Къде, къде!

— Там, в малката ложа, под тази на госпожица Кардовил.

— Като статуя е.

— Сякаш са го моделирали.

— Какви горещи, кръгли очи!

— Ами носът!

— Ами челото!

— Тихо, господа! Завесата се вдига.

И наистина, в този момент завесата се вдигна.

За да разберем онова, което ще се случи по-нататък, трябва да кажем няколко думи за обяснение.

Авансцената на първия етаж беше разделена на две ложи. В едната бяха насядали много госпожи, за които говореха младежите в партера. В другата, която бе по-близо до сцената, се беше настанил англичанинът — онзи странен, злокобен човек, от който се боеше Морок. Трябва да си надарен с редкия, изумителен гений на Хофман, за да опишеш това грубо, ужасно лице. Англичанинът беше около петдесетгодишен мъж с голямо, оголено, конусовидно чело. Под извитите му като змии вежди святкаха две огромни зелени очи, неестествено окръглени, неподвижни и сближени до кривия му островърх нос. Брадата му наполовина се скриваше във високата, широка вратовръзка от бял батистен плат, твърда както ризата на яката му с пречупени ъгли, достигащи до ушите. Суховатото му, зачервено лице още повече подчертаваше цвета и ириса на очите му. Изключително голямата му уста ту си тананикаше тихичко някаква шотландска песен, ту се извиваше в лукава усмивка. Беше облечен елегантно в син сюртук с метални копчета й бяла жилетка от памучен плат. Копчетата на ризата му бяха от великолепен рубин. Бе облегнал върху парапета на ложата големите си ръце в лъскави ръкавици. И ако някой знаеше странното, жестоко желание, което заставяше този англичанин да присъствува на всички представления, щеше да установи, че вместо смях и подигравки, грубото му лице предизвиква страх. Това обяснява и ужаса, който вдъхваха на Морок двете му големи, неподвижни очи, сякаш очакващи смъртта на звероукротителя с неумолима увереност.