Йожен Сю - Скитникът евреин

Граф дьо Монброн се наведе през вратичката, протегна ръце към момичето и му каза:

— Подай ми ръчичките си, пиленце.

Момичето се учуди, но простря двете си ръце. Тогава графът го хвана здраво и леко го повдигна, тъй като каретата беше ниска и вървеше много бавно. Момичето бе по-скоро смаяно, отколкото изплашено и не отрони звук. Адриана и госпожа дьо Моринвал веднага му направиха място помежду си и то се изгуби под шаловете на двете млади дами. Всичко стана толкова бързо, че само няколко души, които минаваха по отсрещната пътечка, забелязаха кражбата.

— А сега, графе, да бягаме час по-скоро с нашата плячка — разсмя се Адриана.

Господин дьо Монброн се изправи и каза на кочияша:

— Карайте към двореца.

Четирите коня се понесоха в крак.

— Струва ми се, че ще осветя този щастлив ден и моят разкош ще бъде оправдан — мислеше си Адриана. — И докато намеря отново нещастното гърбаво момиче, което ще направя на всяка цена, поне мястото му няма да бъде празно.

Странните съвпадения не са рядкост. В момента, в който Адриана си мислеше за Гърбавото, съвсем наблизо започна да се струпва тълпа, към която се присъединяваха все повече и повече хора.

— Погледнете, вуйчо — каза госпожа дьо Моринвал, — хората се събират там. Какво ли се е случило? Да спрем и да изпратим някой да разбере какво става?

— Много съжалявам, но не мога да задоволя любопитството ти — отвърна графът и извади часовника си. — Наближава шест. Представлението с дивите зверове ще започне в осем. Имаме време само да се приберем и да вечеряме. Нали така, дъще? — обърна се той към Адриана.

— Какво ще кажете, Юлия? — обърна се госпожица Адриана към маркизата.

— Да вървим — отговори младата жена.

— Ще ви бъда много благодарен, ако не се бавите — каза графът, — защото след като ви заведа в „Порт-Сен-Мартен“, ще трябва да отскоча за половин час до клуба, за да гласувам за лорд Камбъл, когото представлявам.

— Значи аз и Адриана ще останем сами на представлението, така ли, вуйчо?

— Нали вашият съпруг ще ви придружи.

— Да, вуйчо, но въпреки това не ни оставяйте.

— Не се тревожете, бързо ще се върна, защото и аз съм любопитен да видя страшните животни и прочутия звероукротител Морок.

След няколко минути каретата на госпожица Кардовил излезе от „Шан-з-Елизе“ заедно с малкото момиченце и пое към улица „Анжуй“. В същото време, когато великолепната карета се изгуби, тълпата, за която споменахме, все повече се разрастваше. Един господин се доближи до някакъв младеж, който се намираше в края на струпалото се множество, и го попита:

— Какво има там? Защо се събират?

— Казват, че едно бедно гърбаво момиче е припаднало от глад.

— Гърбаво момиче ли? Голяма работа. Достатъчно гърбави има и без това — пошегува се дебелашки господинът и се изсмя грубо.

— Гърбавото или не, заслужава съчувствие, щом умира от глад, така че няма защо да се смеете, господине — не успя да въздържи гнева си младежът.

— Съмнявам се, че умира от глад — сви рамене господинът. — Само лентяите, които ги мързи да работят, умират от глад и така им се пада.

— А пък аз, господине, се облагам, че съществува само едно нещо, от което вие никога няма да умрете — възмути се младежът от жестоката безочливост на този господин.

— Какво искате да кажете? — попита надуто господинът.

— Искам да кажа, господине, че вие никога няма да умрете от чувство за милосърдие.

— Господине! — ядоса се грубиянът.

— Какво има, господине? — попита младежът и погледна опонента си в очите.

— Нищо… — отвърна му господинът, обърна се и, ругаейки, тръгна към една жълта карета, на която бе изписан герб с баронски венец.

Един смешно облечен слуга със златни ширити върху зелените панталони и множество висулки, които достигнаха до петите му, стоеше изправен до коня и не забеляза, че господарят му идва.

— Къде гледаш, говедо? — извика господинът и блъсна слугата с края на бастуна си.

Слугата се обърна изплашен:

— Господине, аз…

— Никога ли няма да се научиш да ме наричаш господин барон, негоднико! — развика се богаташът. — Хайде, отваряй вратата.

Този господин беше барон Трипо — фабрикантът, банкерът, лихварят.

А нещастното недъгаво момиче беше Гърбавото, което наистина припадна, изнемощяла от глад и недоимък, тъкмо когато отиваше при госпожица Кардовил. Несретницата се осмели да презре срама и жестоките подигравки, които очакваше да я посрещнат в тази къща, след като доброволно я бе напуснала. И този път тя не отиваше заради себе си, а заради сестра си Цефиза, заради Вакханалната царица, която се бе върнала в Париж преди един ден и която Гърбавото искаше да спаси от ужасната й участ с помощта на Адриана.