Йожен Сю - Скитникът евреин

Онези, които познават парижкото общество или по-точно онази негова недостъпна и рядко срещана част, която през всеки хубав и слънчев ден отива за час-два в Елисейските полета, за да види нещо и за да видят нея, могат да разберат, че присъствието на госпожица Кардовил по време на тази разходка беше извънредно събитие. Отбраното общество не можеше да повярва на очите си, гледайки тази млада, осемнадесетгодишна милионерка от цвета на аристокрацията да се показва пред него в собствената си карета, тъй като живеейки напълно, свободна и независима, тя бе влязла в разрез с всички традиции и всички правила за благоприличие.

Тази свобода изглеждаше чудовищна и обществото се потресе като видя, че поведението на младата девойка, преливаща от красота и достолепие, напълно опровергава клеветите, които разпространяваха госпожа Сен-Дизие и нейните приятели за мнимата лудост на Адриана.

Много хубави младежи, възползувайки се от познанството си с маркиза дьо Моринвал и с граф дьо Монброн, дойдоха да я поздравят и известно време вървяха успоредно с конете, за да видят, да разгледат, а може би и да чуят госпожица Кардовил. Адриана разговаря с всички с присъщите си прелест и духовитост, а те останаха очаровани и изумени. Онова, което в началото се смяташе за безумна себичност, сега се превръщаше в чаровна оригиналност и от госпожица Кардовил зависеше още същия ден да я провъзгласят за царица на изяществото и модата.

Младата, хубава девойка много добре разбираше какво впечатление прави на обществото и се гордееше заради Джалма, защото тя го сравняваше с тези светски хора и нейното щастие растеше. И действително, младежите, повечето от които никога не бяха напускали Париж или най-много да бяха ходили до Неапол и Баден, й се виждаха твърде безцветни в сравнение с Джалма. Въпреки че беше съвсем млад, той вече много пъти бе ръководил кървави битки и славата за неговото безстрашие и геройско великодушие, която с почуда описваха пътешествениците, идваше от недрата на Индия и достигаше до Париж. А освен това, хубавите младежи с малки шапчици, тесни рединготи и огромни вратовръзки не можеха да се мерят с индийски принц, чието изящество и мъжествена красота се подсилваха от блестящото му, богато и екзотично облекло.

И изобщо през този щастлив ден за Адриана всичко беше само радост и любов. Залязващото в чистото небе слънце багреше околността със златистите си лъчи. Въздухът беше хладен. Каретите се носеха насам-натам. Преминаваха забързани конници. Лек ветрец развяваше панделките и перата по шапките на жените. Навред цареше шум, движение и блясък. От каретата Адриана се наслаждаваше на тази блестяща върволица от целия парижки разкош, но сред общия лъскав хаос от съзнанието й не излизаше тъжното, хубаво лице на Джалма. В този момент нещо падна в коленете й и тя се стресна. Беше едно малко поувяхнало букетче от синчец. Адриана дочу глас на дете, което вървеше след каретата и повтаряше:

— За Бога, добра госпожо, дайте ми една монета!

Адриана се обърна назад и видя едно бедно, бледо, хилаво момиче с кротко и тъжно лице, облечено в дрипи, което поднасяше ръка за милостиня и умолително гледаше към нея. Адриана се натъжи при вида на крайната беднотия сред общия разкош и си спомни за Гърбавото, което може би точно в този момент изнемогваше от оскъдицата си.

— Е — каза си девойката, — днешният ден не може да бъде само ден на щастие и радост за мен. — Тя се показа през прозорчето на каретата и попита момичето: — Имаш ли си майка, детенце?

— Не, госпожо, нямам нито майка, нито баща.

— Тогава кой се грижи за теб.

— Никой, госпожо. Продавам тези букетчета и трябва да занеса пари, иначе ще ме бият.

— Горкото момиче!

— За Бога, добра госпожо, дайте ми една монета, само една монета! — каза момичето и продължи да върви успоредно с каретата.

— Скъпи графе — усмихна се Адриана на господин дьо Монброн. — Няма да ви е за пръв път, ако откраднете това момиче, нали? Наведете се през вратичката, хванете го с две ръце и го вдигнете при нас. Веднага ще го скрием между госпожа дьо Моринвил и мен и ще се приберем, без никой да ни забележи.

— Как?! — изненада се графът. — Вие искате…

— Да, моля ви.

— Но това е лудост!

— Може би вчера бихте имали право да наречете този мой каприз лудост, но днес — и Адриана наблегна на последната дума, гледайки красноречиво господин дьо Монброн, — днес трябва да разберете, че това е мой дълг.

— Да, разбирам доброто ви, благородно сърце — трогна се графът, а госпожа дьо Моринвал, която изобщо не знаеше за любовта на госпожица Кардовил към Джалма, гледаше с недоумение и любопитство ту единия, ту другия.