Йожен Сю - Скитникът евреин

— Ако аз съм ваш враг, поне от благоразумие би трябвало да не бъдете толкова откровена — невъзмутимо каза Родин. — Но вие ми обещахте и един съвет.

— Съветът ще бъде кратък. Не се опитвайте да се борите с мен, защото, както виждате, тук има нещо по-силно от вас и от вашите съобщници — жена, която защитава щастието си.

Адриана произнесе последните думи толкова уверено, а в красивите й очи се четеше такава смелост, че въпреки цялото си нахалство, Родин за миг се уплаши. Но той изобщо не се смути и след като помълча, отвърна с презрително състрадание:

— По всяка вероятност повече няма да се видим, скъпа госпожице, затова винаги помнете едно: аз никога не се оправдавам. Оправдава ме бъдещето. А същевременно нищо не ми пречи да бъда ваш предан слуга — и той се поклони. — Приемете искрените ми почитания, господин графе — добави Родин и се поклони още по-ниско на господин дьо Монброн, а след това излезе.

Щом йезуитът напусна стаята. Адриана веднага отиде до писалището си, написа набързо няколко думи, запечата писмото и каза на господин дьо Монброн:

— Няма да се видя с принца преди утрешния ден от суеверие, а и защото според моите планове тази среща трябва да бъде тържествена. По-късно ще ви разкажа, но сега веднага трябва да му предадете това писмо, защото с неприятел като Родин всичко трябва да се предвижда…

— Права сте, дъще, ще отнеса писмото.

— Пиша му доста неща, които биха облекчили скръбта му, но не толкова, че да се лиши от щастието на внезапната радост, която съм му подготвила за утре.

— Това е много умно. Веднага отивам при принца, но няма да се видя с него, защото едва ли ще се стърпя да не му кажа всичко… А, добре, че се сетих. А разходката, за която говорихме и представлението, което мислехме да посетим тази вечер?

— Разбира се, че сега повече от всякога имам нужда от развлечение, за да изчакам утрешния ден. Освен това чувствувам, че чистият въздух ще ми се отрази добре — разговорът с Родин ме пораздразни.

— Стар негодник… Но друг път ще говорим за това. Сега отивам при принца, а после ще дойда да ви взема заедно с госпожа Моринвал, за да отидем на „Шан-з-Елизе“ — и граф дьо Монброн излезе толкова развеселен, колкото отчаян и тъжен беше на влизане.

От разговора между Родин и госпожица Кардовил изминаха около два часа.

Многобройната тълпа, привлечена на разходка по „Шан-з-Елизе“ от ясния, хубав пролетен ден (беше към края на месец март) спираше й се възхищаваше на една много богата карета с великолепни коне.

Каретата беше синя. В нея бяха впрегнати четири красиви породисти коня с черни гриви, с лъскав хамут, целия в сребро и пурпур. На капрата й седяха двама млади кочияша, еднакви на ръст, с наметала от черно кадифе, с яркосини кашмирени жилетки с бели яки, с кожени панталони и запретнати ботуши. Отзад стояха двама едри, напудрени слуги, също с яркосини ливреи с бели яки и бели маншети. Нямаше по-красива и по-добре поддържана карета. Конете вървяха в раван, пристъпяха едновременно, хапеха юздите си, потънали в пяна, и от време на време разтърсваха кокардите си от синя и бяла коприна със спуснати панделки, окичени с разцъфнали рози. От едната страна на каретата яздеше облечен с изящна простота конник и с гордо удоволствие оглеждаше цялото й великолепие, създадено от неговите ръце. Този конник беше господин дьо Бонвил, телохранителят на Адриана, както казваше господин дьо Монброн, а каретата беше на госпожица Кардовил.

В програмата на деня стана една малка промяна. Господин дьо Монброн не успя да предаде писмото на Джалма от Адриана, защото според думите на Фарингея принцът излязъл извън града още от сутринта заедно с маршал Симон, но щял да се върне привечер и тогава ще получи писмото.

Адриана беше напълно спокойна за Джалма, защото знаеше, че той ще прочете няколкото реда, които без да му разкриват щастието, което го очаква, ще му дадат възможност да го предчувствува. По съвета на господин дьо Монброн тя отиде на разходка със собствената си карета, за да покаже пред обществото, че въпреки злостните слухове, които разпространяваше госпожа Сен-Дизие, тя е категорична в решението си да живее сама и да държи самостоятелна къща.

Адриана носеше малка бяла шапчица с къс воал, поръбен с копринена шевица, която обрамчваше свежото й лице и златната й коса. Роклята й с червена кадифена гарнитура почти не се виждаше под големия зелен кашмирен шал. Младата маркиза дьо Моринвал, също много красива и много изящно облечена, седеше от дясната й страна, а господин дьо Монброн беше се настанил в предната част на каретата.