Йожен Сю - Скитникът евреин

— Значи така, вие се давите, а аз ви спасявам. Трябва ли да ми бъдете признателна? Не, защото след малко щеше да мине друг човек и, естествено, да ви спаси — иронизира Родин:

— Сравнението ви не е съвсем сполучливо — усмихна се Адриана. — Лечебницата и реката не са едно и също. И макар днес да вярвам, че сте способен да плувате между две течения, в този случай старанията ви отидоха на вятъра. Вие просто ми отворихте вратата, която и без това по-късно щеше да се отвори.

— Правилно, дъще — разсмя се графът.

— Зная, че вие не се погрижихте само за мен. Помня, че предадохте на маршал Симон дъщерите му, но вярвам, че и жалбата на маршала за децата му нямаше да остане без последствия. Зная, че върнахте на един стар войник кръста му, връчен от императора, който за него беше светиня. Това е много трогателно. Зная, че вие разкрихте абат д’Егрини и доктор Баление, но аз също бях решила да ги предам на правосъдието. Всичко това показва, че вие сте много умен човек, господине.

— Какво говорите, госпожице — смирено каза Родин.

— Изключително изобретателен човек…

— О, госпожице…

— Аз не съм виновна, че по време на дългия ни разговор у господин Баление вие издадохте тези свои качества, които — признавам, ми направиха много силно впечатление и които сега, както виждам, искате да скриете. Но какво да се прави, господине, за един необикновен ум като вашия е трудно да остане в сянка. Но понеже е възможно, макар и по различни, да, по съвсем различни пътища да вървим към една и съща цел, както вие твърдяхте у господин Баление, ще ви дам един съвет в интерес на нашето бъдещо сътрудничество и ще бъда много откровена.

Родин слушаше госпожица Кардовил външно безстрастен, с шапка под мишница, скръстил ръце на жилетката си и единствено пръстите му помръдваха. Все пак имаше и един забележим признак на голямото смущение, което му причиняваха спокойните думи на Адриана — бледите клепачи на йезуита, които той лицемерно притваряше, бавно почервеняха от силния наплив на кръв. Въпреки това той се поклони и с нетрепващ глас отговори на девойката:

— Винаги съм уважавал добрите съвети и откровеността.

— Както забелязахте, господине, щастливата любов дава на човека такава проницателност, такава сила и такава дързост, че той започва да си играе с опасностите, разкрива клопките и преодолява препятствията. Вярвайте ми, че божествената светлина, с която греят две силно влюбени сърца, е достатъчна да разпръсне най-дълбокия мрак и да разкъса всички примки. Ще ви дам пример. В Индия, простете ми тази слабост, но много обичам да говоря за Индия, за да прекарат спокойно нощта, пътешествениците палят голям огън пред ажупата си (извинете ме за тази чужда дума) и докато блясъкът му осветява околността, всички ужасни, отровни гадини бягат, защото се плашат от светлината и живеят в тъмнината…

— Дотук не схващам значението на вашето сравнение — каза Родин, като започна да се надига на пръсти и да приклепва все повече с кървясалите си клепачи.

— Ще бъда по-ясна — усмихна се Адриана. — Представете си господине, че последната услуга, която направихте на мен и на принца, защото вие непрекъснато напомняте за извършените от вас услуги, е едно съвсем ново и доста умело изиграно поведение от ваша страна…

— Браво, дъще — зарадва се графът, — присъдата ти е точна.

— Ха, че това присъда ли е? — без изненада възкликна Родин.

— Не, господине — засмя се Адриана, — не е присъда, а обикновен разговор между млада девойка и стар философ, приятел на доброто. Представете си също, че редовните услуги, които правихте на мен и на моите роднини, внезапно ми отвориха очите. Или по-точно — добави важно госпожицата, — представете си, че както Бог дава на жената майчиното чувство, за да закриля детето си, така и моето щастие ми даде чувството да го предпазвам. Не зная какво предчувствие ми просветли хилядите неясни досега обстоятелства и ненадейно ми разкри, че вместо мой приятел, вие може би сте най-опасния враг както за мен, така и за рода ми.

— Значи от присъда минаваме към предположения — каза невъзмутимо Родин.

— А от предположенията, господине, трябва да ви кажа, че ще минем към твърденията — продължи Адриана с достойнство и спокойна твърдост. — Да, сега зная, че за известно време съм била ваша жертва. Ще споделя с вас без омраза, без гняв, но със съжаление, че човек се натъжава, гледайки как един просветен и умен мъж се унижава до такава степен, извършвайки куп дяволски хитрини, че накрая става за смях. Нима има нещо по-смешно от това, човек като вас да бъде сразен от една госпожица, чието единствено оръжие, единствена защита и единствено познание е любовта! С една дума, господине, от днес нататък аз ви смятам за свой постоянен и опасен враг, защото виждам целта ви, но не зная с какви средства искате да я постигнете. Няма съмнение, че тези средства ще бъдат всевъзможни. Но въпреки това не се страхувам от вас. Още утре ще съобщя всичко на рода си и нашето дейно, разумно и решително съгласие ще ни пази, защото явно става дума за онова огромно наследство, от което без малко не ни лишиха. Какво сходство може да има между действията, за които ви обвинявам, и целта, която преследвате? Изобщо не зная, но както сам ми казахте, моите неприятели са толкова опасни и хитри, интригите им са толкова заплетени, а действията им — толкова умели, че човек трябва да очаква и да предвижда всичко. Ще запомня този урок. Обещах ви да бъда откровена, господине, и мисля, че бях достатъчно откровена.