Йожен Сю - Скитникът евреин

Родин остана невъзмутим, повдигна прозрачните си клепачи, погледна със змийските си очички графа, прониза го със студения си, остър като стрела поглед и отново спусна клепачи, а мъртвешкото му лице помръкна.

— Понеже нямам нещастието да бъда нито стар вълк, нито стар престъпник, ще ми позволите, господин графе, да ви кажа, че не се тревожа от преследванията нито на ловците на вълци, нито на полицаите. Що се отнася до укорите, с които ме обсипвате, имам много прост начин да ви отговоря… Не казвам да се оправдая, защото аз никога не се оправдавам.

— Нима! — възкликна графът.

— Никога! — отвърна с леден тон Родин. — Делата ми ме оправдават. Затова ще отговоря просто. Като видях дълбокото, необуздано и дори опасно впечатление, което госпожица Кардовил направи на принца…

— Доказателството, което ми давате за любовта на принца към мен, ще оправдае злото, което искахте да ни причините — прекъсна го Адриана с прелестна усмивка. — Нека нашето предстоящо щастие бъде единственото ви наказание.

— Може би няма нужда нито от оправдание, нито от наказание, скъпа госпожице, защото както имах честта да ви кажа преди малко, бъдещето ще оправдае моето поведение. Да, бях принуден да кажа на принца, че вие не обичате него, а друг, и също, че той не обича вас, но направих това само за ваша полза. Може би моята привързаност към вас ме е заблудила, защото аз не съм непогрешим, но след онова, което сторих за вас, вероятно имам право да се изненадвам от вашето отношение към мен. Аз не се оплаквам. Както нямам навика да се оправдавам, така нямам навика и да се оплаквам.

— Наистина, много храбро от ваша страна, господине — каза графът, — да не желаете нито да се оплаквате, нито да се оправдавате за злото, което вършите.

— За злото, което върша ли?! — Родин изгледа зловещо графа. — На гатанки ли ще си играем?

— А как се нарича това, господине, ако не зло? — извика с негодувание графът. — С лъжите си докарахте принца до такова състояние, че той на два пъти се опита да посегне на живота си. Освен това с измамата си въведохте госпожицата в толкова жестока заблуда, че ако не беше решението, което взех днес, всичко това можеше да има гибелни последствия. Според вас, как се нарича всичко това?

— Господин графе, можете ли да ми кажете каква полза имам от тяхното отчаяние и от заблудата им, дори ако приемем, че аз съм причина за тях?

— Разбира се, че имате голяма полза — каза строго графът. — И колкото по-необяснима е тя, толкова е по-опасна, защото както виждам, вие сте от онези хора, на които чуждото нещастие носи изгода и доставя удоволствие.

— И двете неща са твърде много за мен, господин графе. Ще се задоволя само с ползата — каза Родин и се поклони.

— Безсрамното ви хладнокръвие няма да ме накара да променя мнението си. Всичко това е много важно — разсъждаваше графът. — Невъзможно е такава хитроумна подлост да бъде дело само на един човек. Кой знае дали тя не е плод на омразата, която госпожа Сен-Дизие храни към госпожица Кардовил?

Адриана изслуша този спор с огромно внимание. Внезапно тя потръпна, сякаш я осени ненадейно откритие, а след кратко мълчание каза без яд, без гняв, спокойно и кротко:

— Господине, казват, че щастливата любов прави чудеса. Струва ми се, че ще повярвам на това, защото след като поразмислих и си припомних някои обстоятелства, вашето поведение ми се разкри в нова светлина.

— Какво имате предвид, скъпа госпожице?

— За да споделите моето мнение, позволете ми да ви припомня няколко неща. Гърбавото ми беше много предано. То ми бе дало неоспорими доказателства за привързаността си към мен. Умът й съответствуваше на благородното й сърце. Ненадейно тя изчезна от дома ми по тайнствен начин и ако ви бях послушала, щях да имам гнусни подозрения към нея. Господин дьо Монброн ме обича бащински, но честно казано, вие никак не сте му симпатичен, затова се опитахте да всеете недоверие между него и мен, и накрая, принц Джалма ме обича, а вие използувате най-лукавите средства, за да убиете това чувство. Не зная защо вършите това, само зная, че то е в моя вреда.

— Госпожице, струва ми се, че не само не знаете, но и забравяте сторените ви добрини — строго каза Родин.

— Няма да отрека, че вие ме спасихте от лечебницата на доктор Баление, но и без това след няколко дни господин дьо Монброн щеше да ми помогне.

— Права сте, дъще — каза графът, — сигурно той е искал да си припише заслугата за онова, което и без това щеше да стане с помощта на истинските ви приятели.