Йожен Сю - Скитникът евреин

Беше около обед. Сама в стаята на студента, който почти винаги отсъствуваше, Роз-Помпон обядваше край камината. Но колко странен бе нейният обяд и колко необичайно изглеждаше стаята.

Помещението бе доста голямо, с два прозореца без завеси, защото те гледаха към двора и наемателят нямаше причини да се бои от любопитни очи. Едната стена служеше за гардероб. Там на кука бе окачен красивият маскараден костюм на Роз-Помпон, а до него — моряшкият кител на Филемон и широките му панталони от сива аба, толкова изпоцапани и смешни, сякаш безстрашният моряк не ги бе събличал, докато извърши цяло околосветско пътешествие с кораба си. Крачолите на три четвърти мъжки панталони се подаваха под една пищна рокля на Роз-Помпон. На най-долната поличка на малка, прашна и занемарена библиотечка се мъдреха три ботуша (защо ли пък три?) и няколко празни бутилки. До тях се търкаляше човешки череп — остеологически, приятелски спомен, оставен на Филемон от негов приятел, студент по медицина. В духа на шегобийството, характерно за тези латински земи, между изключително белите му зъби бе пъхната почерняла калаена лула, а лъщящото му теме чезнеше под овехтяла, дрипава шапка, килната настрана и окичена с панделки и повехнали цветя. Когато се напиеше, Филемон дълго разглеждаше този череп и се отдаваше на дитирамбични монолози върху това философско сравнение на смъртта с бурните радости на живота. Три окачени на стената гипсови маски с раздути носове и подпухнали бради, разкриваха преходната страст на Филемон към точните френологически науки, от които той си бе направил строгото заключение, че когато дългът му стане твърде голям, трябва да се покори на злочестата си същност, която му налага кредиторите като жизнена необходимост. На камината стърчеше в цялото си величие непокътната огромна моряшка чаша. До нея имаше порцеланов чайник без чучур и черна дървена мастилница, чието устие бе покрито с лишей и мъх.

От време на време тишината в това жилище се нарушаваше от гукането на гълъбите, на които Роз-Помпон бе предоставила в пристъп на сърдечно гостоприемство кабинета на Филемон.

И понеже беше много зиморничава, Роз-Помпон седеше до самата камина, наслаждавайки се и на приятната топлина на един палав слънчев лъч, който я заливаше със златиста светлина. Това смешно малко създание бе облечено с доста странни дрехи, които въпреки всичко подчертаваха детинската хубост на нейните седемнадесет години, очарователното й личице и прекрасната й руса коса, която тя от ранни зори започваше старателно да реши и подрежда. Вместо рокля бе облякла дългата червена ленена риза от официалния моряшки костюм на Филемон. Под разтворената, подгъната яка се виждаше бельото, шията, гънката на заоблените й гърди и трапчинките на раменете й, чиято кожа бе толкова гладка и блестяща, сякаш ризата се отразяваше по нея в пурпурна сянка. Широките ръкави бяха запретнати и разголваха закръглените й ръце. Краката й също бяха открити, скръстени, обути в бели, изопнати чорапи и пристегнати в глезените с полуботушки. Черна копринена панделка пристягаше в кръста тънката й снага, достойна за възторга на някой съвременен Фидиас, и правеше вида й още по-сладострастен. Казахме, че в камината гореше странен огън. Отсъдете сами: безочливата разсипница нямаше дърва и икономично се отопляваше с дървения материал от ботушите на Филемон, който впрочем, гореше много добре.

Казахме също, че и обядът на Роз-Помпон беше необичаен. Да видим защо. Пред нея на малка масичка имаше леген, в който тя току-що бе наплискала хладното си лице с не по-малко студена вода. След това го изми и направи в него салата, полята с толкова много оцет, че човек се задавяше само от дъха му. Тя вземаше с два пръста зелените листенца и ги хрускаше с белите си, здрави зъби, които дори не изтръпваха от киселината. В една чаша си бе приготвила сироп от ягоди, разреден с вода, който разбъркваше с малка дървена лъжичка за горчица. Следващото й ястие се състоеше от десетина маслини, поставени в тъмна на цвят малка чинийка от двадесет и пет су. За десерт я чакаха няколко ореха, които се канеше да препече в една лопатка, нагрята върху огъня от ботушите на Филемон. Тази невероятна и несъвместима по вкусове храна едва ли беше достойна за нежно същество с името Роз, но представляваше едно от онези невероятни чудеса на издръжливост за човешкия организъм, които можеха да бъдат обяснени само със силата на младостта и здравето.