Йожен Сю - Скитникът евреин

— Господине — обърна се Баление към стария работник. — може Господ да направи някакво чудо с вас… Покажете се признателен, повикайте свещеник…

— Свещеник!… Благодаря, господине… Тук е синът ми… В неговите ръце ще предам… душата си… Душата си, която винаги е била честна и справедлива…

— Не, не! — извика маршалът. — Ти няма да умреш!

— Пиер — произнесе едва-едва старецът — преди малко… ти поиска от мен съвет… за една много важна работа… Струва ми се, че желанието да те науча как да постъпиш възвърна живота ми… Щях да бъда много нещастен да умра, ако знаех, че ще потеглиш по път недостоен… и за теб, и за мен… Затова ме послушай, синко… В последния си час баща ти не се лъже… Предстои ти да изпълниш важно задължение, ако искаш да постъпиш… като честен човек… И за да не нарушиш последната ми воля… трябва…, без да се колебаеш…

Гласът на стареца започна да отслабва още повече и след като изрече последните думи вече не можеше да му се разбира. Единствените думи, които успя да различи маршал Симон, бяха следните: „Наполеон II… Клетва… Безчестие… Сине мой…“.

След всичко това старият работник помръдна още няколко пъти устните си и с това всичко приключи.

Докато той умираше навън съвсем се бе мръкнало и внезапно проехтя писък:

— Пожар! Пожар…

Пожарът избухна в едно от крилата на фабриката, пълно със запалителни вещества, в което се бе вмъкнал ниският човек с лисичето лице. В същото време се чу звукът на барабани, които известяваха, че пристигат военни отделения.

Вече цял час огънят гори и унищожава фабриката. Нощта е студена, ясна. Духа силен северен вятър.

Един човек крачи през нивите бавно, висок хълм му пречи да види пожара. Този човек е господин Харди. Той се връщаше пеша през полето, надявайки се, че докато върви, вълнението му ще премине. Не бяха го излъгали. Неговата любовница, благородната жена при която можеше да намери убежище и утеха, бе напуснала Франция. Нямаше съмнение — Маргарит бе заминала за Америка и за наказание майка й бе пожелала да не напише нито един ред за сбогом на онзи, заради когото бе пожертвувала съпружеските си задължения. Маргарит я послуша.

— Ако нещо се случи и се наложи да избирам между теб и майка ми — беше му говорила много пъти, — няма да се колебая.

И тя наистина не се подвоуми.

Вече нямаше никаква надежда. Дори и да не го отделяше цял океан от Маргарит, той пак бе сигурен, че ще бъде отделен завинаги от нея, защото знаеше как сляпо се подчинява тя на майка си.

Ето как той загуби това сърце и последното убежище в живота си. Двата корена в живота му бяха изтръгнати в един ден.

Какво остава тогава на бедния, както го наричаше майка му! Каква утеха ще получи за последната си изгубена любов? И за приятелството, което умъртви в сърцето си?

Остава единствено онази част от света, направена по твой образ. Онова мирно, спокойно, малко и процъфтяващо селище, което, благодарение на теб и направено от теб, носи радост. Достойните работници, които ти направи щастливи, те…, те остават! Любовта и признателността им са велики и свещени. Те ще бъдат убежище и утеха сред бедите… Спокойствието, на което се радват те, ще облекчи бедната ти душа.

Скоро ще стигнеш върха на хълма и ще можеш да виждаш надалеч. Ще съзреш този рай за работниците, за които ти си бог, които те обожават и благославят.

Господин Харди достигна върха.

В същия момент пожарът, който за миг бе затихнал, избухна отново в общежитието. Появи се ярка светлина. Най-напред тя бе белезникава, след това стана червена…, после медна… Цветовете се сменяха, докато огряваха небосклона.

Господин Харди видя всичко това и застина на мястото си. Изведнъж нов пламък се взриви и проби мъглата от дим. Искрите му се спуснаха към небето, разпръснаха се из пространството и като че ли част от тях достигнаха и до нозете на господин Харди.

Силният северен вятър, който разпалваше езиците на пожара, разлюляни като вълни в морето, донесе до слуха на господин Харди и учестения звън на камбаната на запалената му фабрика.

Няколко дни след пожара във фабриката на господин Харди, в къщата, където Родин изостави наетите две стаи и където живееше Роз-Помпон, ползувайки без всякакво угризение на съвестта покъщнината и жилището на приятеля си Филемон, на улица „Клови“ ставаха следните събития.