Йожен Сю - Скитникът евреин

— Така е! — обадиха се и други, не по-малко отвратителни от Цибул жени. — Не трябва да оставяме всичко на мъжете!

— И ние искаме своя дял!

— Жените от фабриката говорят, че всички жени от околността са пияници, че са развратници! — извика ниското човече с лисичето лице.

— Ще им платим за това.

— Нали в общежитието стават певици — изкрещя Цибул. — Ще ги научим една песен: помощ, убиват ме…

Тази груба шега бе посрещната с крясъци, свирки и тропот, които могъщият глас на каменоделеца успя да надделее:

— Тишина!

— Тишина! Тихо! Слушайте каменоделеца!

— Ако Солидарните са толкова страхливи, че не се покажат и след второто хвърляне на камъните, вратата е там. Ще я разбием и ще отидем да ги натикаме в дупките им.

— По-добре ще е ако ги привлечем навън и нито един да не остане във фабриката — повтори отново ниският човек с лисичето лице, като че ли имаше нещо наум.

— Битката става там, където е възможно! — каза каменарят. — Важното е да се срещнем… Навсякъде е добре — на покрива ли, на стената ли, нали така, Вълци?

— Да! — извика тълпата, разпалена от тези думи. — Ако те не се появят, ще влезем ние!

— Нечестивците дори нямат църква! — каза високо проповедникът и ги прокле.

— Защо те ще живеят в дворец, а ние в колиби?

— Работниците на Харди приказват, че за вас и колибите са достатъчни! — извика ниският човек с лисичето лице.

— Щом е така, нека изпотрошим всичко!

— Ще изкараме жените да ни попеят — извика Цибул.

— Внимание, Вълци! — извика каменоделецът. — Ще хвърлим още веднъж камъни и ако Солидарните не излязат, ще изкъртим вратата.

Предложението бе прието с разпалени крясъци, които той трябваше да надвика:

— Вълци, слушайте! Вземете камък в ръката си… И всички заедно, готови ли сте? Хвърляйте!

За втори път камъните полетяха към общежитието. Някои от тях счупиха отделни прозорци. Към звъна от счупените стъкла се прибавиха крясъците на тълпата. Виковете станаха нетърпими, когато нападателите съзряха жени, които тичаха уплашено. Някои прегръщаха децата си, други поглеждаха към небето със скръстени ръце и молеха за помощ, а най-смелите надничаха през прозорците и правеха опити да дръпнат капаците.

— А-а! — извика Цибул. — Мравките се размърдаха. — Тя се наведе и взе в ръката си камък. — Трябва да им помогнем ето с какво! — В същия момент тя хвърли камъка така опитно, все едно че беше мъж и уцели една жена, която надничаше през прозореца, опитвайки се да затвори капака.

— Уцелих я! — извика Цибул.

— Да живее Цибул! — извика тълпата.

— Солидарните, излезте, де!

— Те не искат да излязат — извика каменарят — затова ние трябва да ги изведем!

— Да изкъртим вратата!

— Напред!

И тълпата, водена от каменоделеца и близо стоящата до него Цибул, тръгна към вратата. Земята тътнеше под стъпките им, а те бяха престанали да крещят и това бе по-зловещо от виковете. Вълците стигнаха бързо до вратата, която бе направена от здрави дъбови дъски.

В мига, в който каменоделецът вдигна огромния чук, за да го стовари върху вратата, тя се отвори. Най-решителните се втурнаха, за да влязат, но каменарят разпери ръце и отстъпи назад, като така повлече и тълпата, която се струпа около него.

През полуоткрехнатата врата се виждаха не много работници, но затова пък решени на всичко. Те набързо се бяха въоръжили — кой с тояга, кой с железен прът, кой с вила. Агрикол стоеше най-отпред, стискайки в ръце тежкия си ковашки чук. Младият работник бе съвсем бледен. По блясъка в очите и по разгорещеното му лице, се виждаше, че в жилите му тече бащината кръв, но въпреки всичко той успя да се овладее и да каже на каменаря:

— Какво искате?

— Битка! — отвърна другият гръмко.

— Битка! Битка! — повтори множеството.

— Замълчете… мои Вълци…! — изрече каменоделецът като се обърна и простря ръка към тълпата. После погледна Агрикол и му каза: — Вълците пристигнаха, за да се бият.

— Срещу кого?

— Срещу Солидарните.

— Тук се намират работници — отвърна Агрикол — мирни работници. Затова вървете си по пътя…

— Щом е така, тогава Вълците ще изядат мирните работници!

— Никого няма да изядат — отвърна Агрикол. — Вълците могат да изплашат само малките деца.

— Така ли мислиш? — попита каменарят подигравателно. Повдигна каменарския си чук, сложи го под носа на Агрикол и попита: — Това, според теб, играчка ли е?

— Това ли? — отвърна Агрикол и с чука си блъсна чука на каменоделеца.

— Аха! Желязо срещу желязо! Това ми харесва! — каза той.