Йожен Сю - Скитникът евреин

Той не можа да довърши. Силни крясъци разтърсиха стъклата на прозореца и се чуха толкова наблизо, че маршалът, баща му и младият работник, изскочиха в малката градинка. От едната й страна се издигаше доста висока стена към полето.

Крясъците се повториха и заваля град от едри камъни. Те строшиха няколко от прозорците на първия етаж, прескочиха стената и започнаха да падат около маршала и баща му.

Един едър камък удари стареца по главата. Той залитна напред, облян в кръв и падна в прегръдките на маршал Симон. В същото време навън крясъците се усилваха: „Война и смърт на Солидарните“, викаше тълпата.

Страшно беше да се наблюдава това разпасано множество, чието враждебно нападение сложи край на живота на бащата на маршал Симон.

Едно от крилата на общежитието гледаше срещу нивите. Вълците започнаха нападението оттам. Бързането към фабриката, краткото спиране в две от кръчмите по пътя и нетърпението за близка битка още повече бяха възбудили кръвта на тези хора. След като хвърлиха първите камъни, те започнаха да търсят други по земята. Някои, за да могат по-лесно да вземат повече, бяха захапали тоягите в зъбите си, а други ги бяха подпрели на стената. Около главните подбудители от време на време се събираха купчини хора. Най-добре облечените бяха с ризи и каскети, а други бяха направо в дрипи. Ето какви хора се бяха присъединили — волю или неволю, към глутницата на Вълците. Няколко мръсни и дрипави жени, които винаги придружават подобни нещастници, с писъците си още повече разпалваха размътените умове. Една от тях — висока и беззъба, облечена в парцали, с червендалесто лице и пиянски поглед, беше наметнала стар черен шал, кръстосан пред гърдите и завързан на гърба й. Тя беше като побесняла. Бе засукала ръкави, с едната ръка размахваше тояга, а в другата държеше голям камък. Наричаха я Цибул.

— Искам да срещна жените от фабриката и да им пусна кръвчицата! — викаше тя с прегракнал глас.

Думите й бяха посрещнати с викове и ръкопляскания, което я разпали още повече.

Сред основните подбудители беше и един нисък, слаб и блед човек с лисиче лице и обла черна брада. На главата си носеше червено кепе, а под дългата му нова риза се виждаха панталони от хубаво сукно и хубави ботуши. Личеше си, че той не е от тълпата. Това беше човекът, който приписваше на работниците от фабриката най-обидните думи срещу жителите на околността. Той също крещеше, но не носеше нито тояга, нито камък.

Друг мъж, с кръгло и зачервено лице, който беше гръмогласен, попита ниския човек с лисичето лице:

— Няма ли да нападнеш тези безбожни кучета, които ще докарат холерата в страната, както каза проповедникът?

— Ще го направя по-добре от теб — усмихна се зловещо човекът с лисичето лице.

— Как ще го направиш? Може би с този камък?

— С този камък — ниският човек взе от земята един камък, но докато се навеждаше, изпод ризата му изпадна една торба.

— Внимавай! Ще си изгубиш торбата и дрипите. Хм, това не ми се струва никак тежко.

— Това са мостри от вълна — отговори човекът, вдигна бързо торбата и я пъхна под блузката си, след което добави: — Слушай, струва ми се, че каменоделецът говори.

Най-силно влияние над множеството имаше страховитият каменар. Исполинският му ръст се издигаше над всички и се виждаше главата му, забрадена с червена и окъсана кърпа, както и херкулесовските му плещи, покрити с червеникава козя кожа, които изпъкваха сред тълпата, нашарена тук-там от няколко женски шапки, приличащи на бели точки.

След като видяха накъде отива работата, малкото честни и заблудени работници, които бяха въвлечени в това начинание, уплашени от развитието на нещата по-нататък, се опитаха да напуснат тълпата, но беше късно. Притиснати и заобиколени, за да не ги помислят за страхливци или за да не се отнесат към тях зле, те решиха да изчакат по-удобен момент.

След дивашките крясъци, които придружаваха първото хвърляне на камъните, каменоделецът извика високо и настана тишина.

— Вълците нададоха вой! — каза той. — Трябва да изчакаме, за да видим как ще отвърнат Солидарните и как ще започнат сражението.

— Трябва да ги привлечем вън от фабриката и да се бием на неутрално място — обади се човекът с лисичето лице, който беше нещо като законодател и съветник на тълпата. — Иначе ще се изтълкува като нападение на жилищата.

— Какво ни интересува! — извика Цибул. — Дали ще е вън или вътре, аз ще се счепкам с жените от фабриката.