Йожен Сю - Скитникът евреин

— Щом се намирам пред господин дьо Бресак — започна Родин — принуден съм да го попитам, ще отрече ли, че е изпращал много писма на улица „Milieu des Ursius“ в Париж, на името на господин Родин?

Дьо Бресак не отговори, а господин Харди, който все още не можеше да повярва на онова, което чу и което виждаше, нетърпеливо разтвори писмото и се зачете, като от време на време издаваше възклицания, показващи болката и смайването му. За да се убеди в предателството на дьо Бресак не бе необходимо да чете цялото писмо. Той се залюля от страшното разкритие, самообладанието за миг го напусна, зави му се свят още с първия поглед, който хвърли към тази бездна от безчестие. Писмото изпадна от ръката му. Но бързо яд и презрение заместиха отпадналостта и той, пребледнял и страшен, се втурна към дьо Бресак.

— Нещастнико! — извика той заканително. Готвеше се да го удари, но се спря и каза съвършено спокойно: — Не… Ако го ударя, ще изцапам ръката си. — След това се обърна към Родин, който бе пристъпил, за да застане между тях, и добави: — Няма да ударя плесница на предателя, но съм длъжен да стисна вашата справедлива ръка, защото вие имахте мъжеството да разкриете един предател…

— Господине! — извика дьо Бресак, дълбоко засрамен. — Готов съм да изпълня…

Но той не успя да довърши. Зад вратата се чу шум и в стаята се появи възрастна жена, която слугата не искаше да пусне вътре, докато тя продължаваше да повтаря:

— Казах ви, че веднага трябва да говоря с господаря ви…

Като чу този глас и като видя бледата, изнемощяла и отчаяна жена, господин Харди забрави и дьо Бресак, и Родин, и предателството, отстъпи назад и извика:

— Госпожа Дюпарк? Вие, тук! Какво се е случило?

— Голямо нещастие, господине…

— Маргарит! — простена господин Харди.

— Тя… замина…, господине…

— Замина! — изрече смаян Харди, сякаш мълния бе влязла в стаята. — Маргарит замина! — повтори той.

— Всичко се разкри. Преди три дни майка й я отведе — каза жената с отслабнал глас.

— Маргарит да замине?… Не е вярно… Лъжеш ме! — извика господин Харди.

И без да слуша нищо повече, объркан и уплашен, той напусна бързо къщата си, метна се в каретата, която още бе впрегната и чакаше дьо Бресак, и заповяда на кочияша:

— Карай бързо към Париж!

През това време, докато каретата препускаше по пътя към Париж, силният вятър донесе далечния шум от военната песен на Вълците, който бързо вървяха към фабриката.

Когато господин Харди напусна фабриката, Родин, който не очакваше това внезапно тръгване, отиде бавно до каручката си, но изведнъж спря и потръпна от радост, когато видя наблизо маршал Симон и баща му, запътени към общежитието. Едно случайно обстоятелство бе забавило разговора им.

— Прекрасно! — каза Родин. — Работата се развива добре. Сега остава моят човек да е открил и убедил малката Роз Помпон.

Точно в това време вятърът донесе до слуха му приближаващия звук на песента на Вълците. След като послуша, Родин седна в каручката и каза:

— Добрият господин Жозюе Ван Даел от Ява дори не допуска, колко добре е вложил парите си при барон Трипо.

И каручката потегли покрай каменните кариери.

Разговорът между бащата и синът се забави, защото няколко работници, които трябваше да занесат в Париж отговор на другарите си, относно предложения на тайните общества, трябваше да поговорят с бащата на маршал Симон.

Старият работник, управител на фабриката, държеше две хубави стаи в края на едно от крилата на общежитието. Под прозорците се простираше градина, в която той обичаше да работи. Остъклената врата бе оставена отворена и през нея влизаха топлите мартенски слънчеви лъчи и осветяваха стаята, в която влязоха един работник и френският маршал. Маршалът улови баща си за ръцете и му каза:

— Много съм нещастен, татко!

Маршалът изрече тези думи с толкова натъжен глас, че старецът потръпна, а лицето на маршала се смръщи, придоби болезнен вид.

— Ти си нещастен! — възкликна изненадано дядо Симон и приближи до сина си.

— Ще ти разкажа всичко, татко… — отвърна маршалът — защото имам нужда от твоите съвети, те винаги са били верни.

— Ако трябва да сме справедливи, ти нямаш нужда от чужди съвети.

— Така е, татко, но сега само ти можеш да ме избавиш от една неизвестност, която ме измъчва.

— Разкажи ми.

— От няколко дни забелязвам, че моите дъщери са потиснати и замислени. Когато се видяхме за пръв път, те бяха като полудели от радост и щастие, но всичко внезапно се промени. С всеки изминал ден те стават все по-тъжни, дори вчера видях в очите им сълзи. Прегърнах ги и помолих да ми кажат какво ги измъчва, но те не отговориха, само ме прегърнаха и се заляха от плач.