Йожен Сю - Скитникът евреин

— Правилно си постъпвал, според положението, което си заемал… Не споделям възторга ти, но разбирам твоята признателност. Знаеш, че одобрих всичко, което направи…

— А онова дете, в чието име правех заговорите преди седемнадесет години, сега вече може да държи сабята на баща си…

— Наполеон Втори! — извика старецът като се втренчи в сина си със свито сърце. — Римският цар?!

— Цар… Той вече не е цар… Наполеон? Не, той вече не се нарича така. Дали са му някакво австрийско име… Защото другото име ги плаши! Всичко ги плаши! И знаеш ли какво правят със сина на императора? — попита мъчително маршала. — Измъчват го… Постепенно и бавно го убиват…

— Кой ти каза това?

— Един човек, който знае, ми каза истината… Синът на императора се бори с всички сили срещу преждевременната смърт, с очи, обърнати към Франция. Той чака… А никой не отива… От всички, които бяха нищожни и които баща му въздигна, никой не се интересува от него…

— Но ти… Ти мислиш за него…

— Да, но трябва да знам всичко… Не знаех всичко…, за съдбата на това дете, пред което също съм дал клетва… Един ден, ако си спомняш, разказвал съм ти, императорът, който бе горд и нежен баща, ми показа сина си в люлката и ми каза: „Стари ми приятелю, за сина ми ти ще бъдеш онова, което си бил за мен. Защото, който ни обича, той обича и Франция“.

— Да, спомням си, често си ми казвал това…

— Как да постъпя, след като научих за мъките му, след като получих и доказателства… След като видях писмо от едно високопоставено лице от Виенския двор, което дава възможности на човек, верен на императора, да се свърже с римския цар, а може би и да го спаси…

— А след това? — попита старецът. — Какво ще стане когато бъде освободен Наполеон II?

— След това! — възкликна маршалът и продължи бавно: — Как ти се струва, татко, Франция хладнокръвно ли гледа на униженията, които изтърпява? Вярваш ли, че императорът е забравен? Не, не! Особено в тези дни, неговото име се произнася тихичко. А какво би станало, ако на границата се появи това славно име, възкръснало в образа на сина му? Мислиш ли, че сърцето на Франция няма да се развълнува?

— Но това е заговор против сегашното правителство под знамето на Наполеон… — каза работникът. — Това е много сериозно.

— Нали ти казах, че съм нещастен, татко… — възкликна маршалът. — Не само че се питам имам ли право да изоставя децата си и теб, за да предприема такова рисковано действие. Но се питам още дали не съм задължен на сегашното правителство, което като призна титлата и чина ми, макар че не ми отстъпи нищо, поне беше справедливо… Какво да правя? Да изоставя онези, които обичам или да остана безразличен към мъките на императорския син… Императора, на когото дължа всичко и пред когото се заклех да бъда верен не само на него, но и на сина му? Трябва ли да изпусна този, може би, единствен шанс да го спася? Или трябва да организирам заговор? Дали не преувеличавам задълженията си към императора? Помогни ми да реша… През една безсънна нощ се опитвах да си отговоря, какво е най-честното поведение в такава ситуация, но за съжаление… Само ти можеш да ми помогнеш да взема решение.

Старецът помълча и тъкмо щеше да започне да говори, когато някой премина тичешком през малката градинка, отвори вратата и влезе в стаята, в която се намираха маршал Симон и баща му. Това бе Оливие, който бе успял да избяга от кръчмата, в която се бяха събрали Вълците.

— Господин Симон!… Господин Симон! — извика той запъхтяно — Ето ги… Идват… Ще нападнат фабриката.

— Кой ще нападне фабриката? — извика старецът и подскочи.

— Вълците и няколко други каменоделци, заедно с нехранимайковците от околността. Чувате ли ги как крещят „Смърт на Солидарните“?

Виковете и крясъците се чуваха вече отблизо.

— Това са виковете, които чух преди малко — каза маршалът.

— Трябва да са повече от двеста човека — каза Оливие. — Въоръжени са с камъни и тояги, а за нещастие повечето от работниците на фабриката сега са в Париж. Останали сме около четиридесет души. Жените и децата вече започнаха да се крият и да пищят от страх. Чувате ли ги?

Таванът вече ехтеше от тропота на тичащите жени и деца.

— Сериозно ли ще е това нападение — попита маршалът.

— Много — отвърна старецът. — Няма нищо по-страшно от сблъсъка между работниците. Освен това, някои отдавна подстрекават жителите на околността срещу фабриката.

— Щом сте толкова малко — каза маршалът — трябва най-напред да залостите всички врати, а след това…