Йожен Сю - Скитникът евреин

— Не е важно какво ти харесва — едва успяваше да се сдържи Агрикол. — Вие счупихте прозорците на къщата ни, изплашихте жените, наранихте смъртоносно най-възрастния работник във фабриката… Струва ми се, че това е достатъчно!

— Не, не е! Защото Вълците са гладни! — отговори каменоделецът. — Вие трябва да излезете оттук, страхливци такива! И да дойдете на полето, за да се сражаваме.

— Така е! Излезте, де! — извика тълпата, която крещеше, размахваше тоягите и все повече се трупаше на малкото пространство пред портата.

— Ние не искаме да се бием — каза Агрикол — нито ще излезем навън. Но ако вие имате неблагоразумието да прекрачите това място. — И Агрикол хвърли шапката си на земята — ще отговаряте за онова, което ще се случи.

— Където и да е, ще се бием!

— Вълците искат да изядат Солидарните! — извика каменоделецът. — Внимавай, нападам те! — И вдигна чука си срещу Агрикол.

Тогава Агрикол се дръпна, предпази се от удара и със своя чук удари каменаря в гърдите, който залитна, изправи се на краката си яростно се хвърли върху Агрикол, крещейки:

— Идвайте, Вълци!

Битката между Агрикол и каменоделецът стана разпалена и неудържима. Нападателите се впуснаха към вратата яростно. След като, тъпчейки останалите, те не успяха, все пак се добраха до едно място, промъкнаха се през него и поставиха работниците от фабриката между два огъня. Някои се противопоставяха геройски. Други, след като видяха как Цибул, последвана от такива като нея, се изкачва в общежитието, в което се бяха скрили жените и децата, се втурнаха след тях. Въпреки съпротивата, Цибул, заедно с жени и мъже, подобни на нея, се втурнаха към стаите, за да ги опустошат или да строшат обзавеждането.

След малко изкъртиха една врата, макар и трудно. Цибул се втурна в стаята разчорлена и изпотена. Едно красиво момиче — това бе Анжел — коленичи на пода и молейки се извика:

— Не докосвайте майка ми!

— Най-напред ще се справя с теб, а след това с майка ти! — извика Цибул и протегна нокти към лицето й, докато каменарите трошаха с чуковете си огледалото и стенния часовник, а приятелите им прибираха каквото попадне пред очите им.

Анжел пищеше и по всички възможни начини се опитваше да не допусне Цибул в стаята, където бе майка й, която, надничайки през прозореца, викаше Агрикол да им помогне.

Ковачът отново се бе счепкал с каменоделеца, чуковете вече не им трябваха, те бяха застанали гърди срещу гърди, преплетени един в друг като змии, като се опитваха да се победят. Наведен, Агрикол, бе хванал с дясната си ръка левия крак на каменоделеца, но силата му бе толкова голяма, че водачът на Вълците, макар и на един крак, бе непоклатим. Със свободната си ръка (другата Агрикол бе хванал като в менгеме), той се опитваше да разбие зъбите на ковача.

— Вълкът ще разбие зъбите на Солидарния и всеядния така, че той да не може нищо повече да яде! — каза той.

— Ти не си истински Вълк — каза ковачът. — Истинските са мъжествени и не са съгласни да се бият един срещу десет!

— Истински или не, но ще ти строша зъбите!

— Аз пък краката ти!

И като изрече това, ковачът удари каменаря по крака така силно, че последния изрева от болка, проточи глава като звяр и ухапа Агрикол по врата. От болката Агрикол изтърва крака на каменаря, който използува случая и се хвърли върху противника си. В същото време майката на Анжел, надвесена на прозореца на общежитието, викаше сърцераздирателно:

— Помощ, господин Агрикол! Убиват дъщеря ми!

— Пусни ме… — каза запъхтян Агрикол. — Давам ти честната си дума да се бием утре, когато пожелаеш.

— Обичам храната, когато е гореща! — отвърна каменоделецът, след което стисна гърлото на ковача и се помъчи да постави и коляно върху гърдите му.

— Помощ! — изпищя отново майката на Анжел. — Убиват дъщеря ми.

— Милост!… Прося милост!… Пусни ме да отида — изрече Агрикол като правеше усилия да се измъкне.

— Гладен съм! — отговори каменарят.

Агрикол, ужасен от опасността, която грозеше Анжел, правеше опити да се спаси, когато каменоделецът усети как в крака му се забиват остри шишове и почувствува удари по главата си. Той изпусна противника си и започна да се брани от ударите.

— Ти ме спаси, татко… — каза ковачът като се изправи — Дано не е много късно за Анжел…

— Тичай! И не се грижи за мен — отвърна Дагоберт.

Агрикол напусна общежитието.

Дагоберт, придружен от Сърдитко, бе дошъл, както вече казахме, за да докара дъщерите на маршал Симон при дядо им. Когато пристигна в разгара на сражението, войникът взе със себе си няколко работници, за да защитава стаята, в която се намираше бащата на маршала. Точно оттук войникът видя опасността, в която бе изпаднал Агрикол.