Йожен Сю - Скитникът евреин

След малко Агрикол с няколко скока успя да се промъкне в общежитието, поваляйки охраната на входа, и се втурна към коридора, където бе стаята на Анжел.

Докато той се стремеше към нея, клетото момиче се отбраняваше от спусналата се да й издере лицето, Цибул.

Агрикол се хвърли върху ужасната жена, дръпна я за жълтеникавата коса, събори я на пода и я удари с тока на ботуша си.

Цибул се изправи моментално. В този момент се появиха доста работници и докато ковачът се грижеше за Анжел, Цибул и приятелите й бяха пропъдени от тази част на къщата.

След първия пристъп, както бе казал и Агрикол, Вълците, които бяха честни работници, макар и малко на брой, увлечени заради битката от нехранимайковците, след като видяха безчинствата им, на които неволно бяха станали свидетели и съучастници, застанаха на страната на Солидарните.

— Няма нито Вълци, нито Солидарни! — обърна се към Оливие един от най-яростните Вълци. — Вече има само честни работници, които трябва да се обединят, срещу разбойниците…

— Така е… — обади се друг. — Строшиха прозорците против волята ни…

— Каменоделецът е виновен за всичко — подвикна някой. — Истинските Вълци се отказват от него и той ще отговаря за делата си.

— Всеки ден се спречкваме, но и се уважаваме. 26

Отдръпването на малка част от нападателите, увлече работниците от фабриката, така че Вълци и Солидарни, макар и по-малко на брой от онези, които останаха в общежитието, се обединиха срещу безделниците, които се бяха присъединили и бяха се приготвили да извършат и други престъпления.

Тълпата, подтиквана от ниското човече с лисичето лице, което бе таен пратеник на барон Трипо, нахлу във фабриката на господин Харди и започна да опустошава всичко пред себе си. Тези хора без всякаква милост строшиха много машини, стъпкаха полуготова продукция и за късо време фабриката, която служеше за ред, организация и дисциплина в работата, се превърна в развалина. От прозорците се изхвърляше всичко с ведър кикот. След това, пак подтиквани от ниския човек с лисичето лице, книжката на господин Харди, търговските му документи, бяха скъсани от тълпата, която танцуваше крещейки.

А във времето на този шум и крясъци, в стаята на бащата на маршал Симон, можеше да се види друга картина.

Старият работник лежеше с превързана глава. Лицето му бе пребледняло, очите премрежени и дишаше тежко. Маршал Симон се бе навел над баща си и се опитваше да долови най-дребния знак за съживяване. Роз и Бланш, които бе довел Дагоберт, стояха на колене пред леглото със скръстени ръце и насълзени очи. Малко встрани, въпреки започналия да настъпва здрач, можеше да се забележи и фигурата на Дагоберт. Той бе скръстил ръце пред гърдите си, върху лицето му бе изписана мъка. В стаята цареше дълбоко мълчание, което се прекъсваше от време на време от задавения рев на Роз и Бланш или от тежкото дишане на дядо Симон. Очите на маршала бяха сухи и той отместваше поглед от баща си само когато трябваше да попита нещо доктора.

Понякога стават странни съвпадения… Докторът бе господин Баление. Болницата му бе близо до фабриката на господин Харди, освен това се ползуваше с добро име в околността, затова потърсиха помощ най-напред от него.

Докторът ненадейно настръхна, което накара маршал Симон, който не сваляше поглед от него, да попита:

— Има ли надежда?

— Нищожна, господин дук. Пулсът едва се появи…

— Спаси се! — каза маршалът.

— Не залагайте на напразни надежди, господине — отговори докторът сериозно. — Пулсът се съживи от силните лекарства, които му дадох. Но не мога да кажа какъв ще е краят.

— Татко! Татко! Чуваш ли ме? — извика маршалът когато видя, че старецът размърда глава и клепачите му трепнаха. След малко той отвори очи. — Ти си жив, татко! Позна ли ме? — извика радостно маршалът.

— Тук ли си, Пиер… — каза тихо старецът. — Подай си ръката…

— Ето, татко! — каза радостно маршалът и стисна дланта на баща си. След това, воден от внезапен подтик, се наведе и започна да целува ръцете, лицето и косата на баща си. — Жив е! Господи! Жив е, отърва се!

В същото време крясъците от сблъсъка между Вълците и Солидарните, който се поднови, достигна до слуха на умиращия.

— Този шум… Какъв е този шум — попита той. — Бият ли се?

— Струва ми се, че вече не — опита се да го успокои маршалът.

— Пиер… — каза старецът със слаб глас. — Няма да живея дълго…

— Татко!

— Остави ме да ти кажа… Стига да успея да ти кажа всичко.