Йожен Сю - Скитникът евреин

— Странно… Каква ли е причината за тази промяна?

— Понякога се страхувам да не би да съм издал мъката си по майка им и те да страдат като си мислят, че не могат само двете да ме направят щастлив. В същото време те не само дават вид, че разбират мъката ми, но дори я споделят… Вчера дори Бланш каза: „Колко повече щяхме да сме щастливи, ако и майка ни беше с нас!…“

— Те споделят мъката ти…, а и не могат да те винят за нея… Едва ли това е причината за състоянието им.

— И аз мисля така. Но каква е тогава причината! Напразно си блъсках главата, за да проумея… Понякога стигам дотам, че започвам да мисля: зъл дух се е вмъкнал между мен и децата ми… Знам, че е глупаво, но какво да правя? Когато липсват сериозни основания, се появяват най-невероятни предположения.

— Кой може да иска да застане между теб и дъщерите ти?

— Сигурен съм, че няма кой.

— Тогава не бързай… — каза бащински старият работник — и бъди търпелив. Наблюдавай тези нещастни млади сърца внимателно. Знам, че можеш това и съм сигурен, че ще откриеш някаква незначителна тяхна тайна.

— Така е — отвърна маршалът, — но за да открия тайната, аз трябва за известно време да се отдалеча от тях…

— Защо? — изненада се старецът от мрачния поглед на сина си. — Нима не си се установил завинаги при тях?

— Най-напред, татко, трябва да научиш всички задължения, които ме задържат тук, а след това ще ти кажа останалите, които могат да ме отделят от теб, от дъщерите ми и от другото ми дете…

— Какво друго дете?

— Синът на моя стар приятел, индийският принц…

— Джалма? Какво става с него?

— Той ме плаши, татко…

Изведнъж се чу страшен вой, който вятърът донесе вече от близо, и това накара маршала да прекъсне разказа си и да попита баща си:

— Какво е това?

След като се заслуша във виковете, които започнаха да отслабват, вероятно отнесени от вятъра, старецът отговори:

— Пияни каменоделци, които търчат по полето и пеят.

— Струва ми се, че са крясъци на голяма тълпа — каза Симон.

Двамата продължиха да се ослушват, но шумът беше изчезнал.

— Какво разказваше? — продължи старият работник. — Младият индиец те плаши? Защо?

— Както съм ти казвал вече, заради лудото му влечение към госпожица Кардовил, към Адриана.

— И ти се страхуваш от това? — зачуди се старецът. — Джалма е едва на осемнадесет години, а на тази възраст новата любов бързо забравя старата.

— Ако ставаше дума за обикновена любов, мога да разбера, татко… Но, както ти е известно, госпожица Кардовил, освен красотата си, притежава и най-великодушния характер. В резултат на някои, за съжаление, нещастни обстоятелства, Джалма е имал възможността да оцени рядко срещаното достойнство на тази душа…

— Да… Работата явно е много по-важна, отколкото съм си мислил.

— Не можеш да си представиш какво е сторила тази страст с това буйно момче. Често след болезненото му отпадане, внезапно го обхваща дива лудост. Вчера го заварих с кървясали очи, сгърчен от ярост. Отдал се на своята лудост, той разкъсваше с ятагана си една възглавница и крещеше запъхтян: „А! Кръв!… Проливам кръвта му!…“ Попитах го: „Нещастнико, каква е тази лудост?“, а той ми отговори задавено и с трескав поглед: „Убивам човека“. Така нарича съперника си, когото мисли, че убива…

— Наистина е ужасно… — каза старецът. — Опасна е подобна страст в подобна душа…

— В друг случай всичко това се пренася върху госпожица Кардовил, а следващия път — срещу самия него. Бях принуден да махна оръжието около него, тъй като един негов близък, с когото е пристигнал от Ява ми каза, че понякога на принца му хрумвала мисълта да се самоубие.

— Бедният младеж!

— И той, и дъщерите ми се нуждаят от моите грижи — каза маршал Симон, — а точно в този момент аз трябва да ги напусна.

— Да ги напуснеш?!

— Да. За да изпълня един дълг, който е, може би, по-свещен от онзи, който налага приятелството и семейството — отвърна маршалът тържествено и продължи след кратко мълчание: — Татко, кой ме направи това, което съм днес? Кой ми даде титлата дук? Кой ми даде маршалския жезъл?

— Наполеон…

— Аз знам, че за теб като краен републиканец, той е изгубил цялото си обаяние още в мига, в който стана първия гражданин републиканец, император.

— Проклинам неговата слабост — каза шеговито дядо Симон. — Полубогът стана човек.

— Но за мен, татко, за мен, войникът, който винаги е бил до него, винаги пред очите му… Когото е издигнал от низшите чинове в армията до първия… Той ме обсипа с благодеяния и с любов и за мен той винаги е бил нещо повече от герой… Той ми беше приятел, аз го обожавах. Изпратиха го на заточение… Поисках да замина с него, но не ми позволиха тази милостиня. Тогава започнах да правя заговори… Извадих сабята си срещу онези, които отнеха короната от сина му, корона, която Франция му бе дала…