Йожен Сю - Скитникът евреин

— Още днес?

— Веднага.

— И къде ще ме водиш?

— И аз не зная.

— Щом не знаеш, как ще ме заведеш?

— Кочияшът знае.

Дюмулен и този път казваше истината.

— Знаеш ли, Нини-Мулен, всичко това е много смешно.

— Права си. Ако не беше смешно, нямаше да е приятно.

— И ти си прав.

— Значи си съгласна. На добър час. Много се радвам и за себе си, и за теб.

— За себе си ли се радваш?

— Да, защото, ако се съгласиш, ще ми направиш голяма услуга.

— На теб? Как така?

— Няма значение, важното е, че ще ми услужиш.

— Виж ти…

— Хайде, ще тръгваме ли?

— Защо не! В края на краищата няма да ме изядат — отсече Роз-Помпон.

Тя припна из стаята, взе една червена шапчица, която много би отивала на красивото й лице, доближи се до пукнатото огледало и кокетно я сложи върху русите си коси. Очите й дяволито святкаха.

— Ще си взема и връхна дреха — каза тя на Нини-Мулен, който сякаш бе свалил от плещите си огромен товар, след като Роз-Помпон се съгласи да тръгне с него.

— Не ти трябва — отговори той, бръкна отново в провисналия си като дисага джоб, извади хубав кашмирен шал и го метна на раменете й.

— Кашмир! — разтрепера се от радост и благодарност девойката. След това категорично добави: — Тръгвам. Точка по въпроса.

Тя леко се спусна по стълбите, а Нини-Мулен я последва. Добрата търговка беше в дюкяна си.

— Добро утро, госпожице, много рано си станала днес — каза тя на момичето.

— Да, бабо Арсен. Ето ти ключа.

— Благодаря, госпожице.

— Ах, боже мой, добре, че се сетих — каза тихо Роз-Помпон, обърна се към Дюмулен и се отдалечи от старицата. — А Филемон?

— Филемон ли?

— Ами ако си дойде?

— Ех, дявол да го вземе — почеса се по ухото Нини-Мулен.

— Ако Филемон си дойде, какво да му кажа? Може би много време няма да съм си у дома, нали?

— Сигурно три-четири месеца.

— Няма ли да е повече?

— Не вярвам.

— Добре тогава — каза Роз-Помпон, върна се отново при търговката, помисли малко и й рече. — Бабо Арсен, ако Филемон си дойде, ще му кажеш, че съм излязла по работа…

— Добре, госпожице.

— Да не забравиш да храниш гълъбите в стаята му.

— Няма, госпожице.

— Сбогом, бабо Арсен.

— Сбогом, госпожице.

И Роз-Помпон тържествено се качи в каретата заедно с Нини-Мулен.

— Проклет да съм, ако зная какво ще излезе от всичко това — каза си Жак Дюмулен, докато каретата се отдалечаваше от улица „Клови“. — Поправих извършената от мен глупост. За останалото не искам и да чувам.

Ето какво се случи няколко дни след заминаването на Роз-Помпон и Нини-Мулен.

Госпожица Кардовил седеше и размишляваше в кабинета си, облицован със зелена коприна, където се намираше библиотека от абаносово дърво, монтирана върху голям постамент от златен бронз. Явно тя искаше да разсее тежките си грижи и тъжните си мисли, отдавайки се на изкуството. До отвореното пияно имаше арфа, сложена пред една маса. Встрани, на друга маса, отрупана с кутии, бои, картини и няколко картонени листи, бяха пръснати живописни скици, повечето от които изобразяваха азиатски пейзажи, с пламнало от яркото източно слънце небе.

Вярна на навика си да се облича екстравагантно, през този ден госпожица Кардовил наподобяваше великолепните картини на Веласкес. Роклята й бе от черно кадифе, с широка фуста, с много удължена талия, и ръкави, покрити с ален сатен и обточени с черни ширити. Твърдата яка достигаше почти до брадичката й и беше пристегната около врата й с широк червен ширит. Това черно облекло подхождаше изключително на ослепително бялата й кожа и подчертаваше златистия отблясък на красивата й коса, чиито копринени къдрици достигаха до кръста на Адриана. Тя седеше полуизлегната и облакътена на кресло, тапицирано със зелена коприна. Стаята беше пълна с цветя, които разпръскваха чудните си леки аромати.

Тук имаше и нещо доста странно. Много съвсем нови книги, купени преди няколко дни и нервно разрязани, бяха пръснати около Адриана: върху креслото, върху една обла масичка и върху великолепния губер, застлан пред дивана. Между тях имаше и големи атласи. Но най-странното бе, че тези книги от различни писатели и с различна големина засягаха една и съща тема.

Адриана изглеждаше тъжна и отпаднала. Страните й бяха бледи, сенките под големите й черни очи, подсказваха, че е обзета от скръб. Затова имаше много причини и една от тях бе изчезването на Гърбавото.

Тя не се поддаде изцяло на лукавите клевети на Родин, който твърдеше, че Гърбавото не е посмяло да остане при нея, от страх да не бъде разкрито, но изпитваше мъчителна болка при мисълта, че девойката, на която оказа доверие, отритна почти сестринското й гостоприемство и побягна, без да й каже поне една дума на признателност.