Йожен Сю - Скитникът евреин

— Вие сте скромна, както винаги. Но кой ви излъга? Сигурно някоя жена?

— Не, сърцето ми, което винаги казва истината — отвърна развълнувано Адриана, а след малко добави. — Ако можете, разберете…

— Да не би да се радвате на промяната във външния си вид, защото се гордеете със страданията на сърцето си? — попита граф дьо Монброн и внимателно изгледа Адриана. После проницателно продължи: — Значи съм прав, като казвам, че криете някаква мъка и продължавам да настоявам на това, защото се огорчавам от…

— Бъдете спокоен, аз съм много щастлива, защото винаги се радвам на мисълта, че на моите години съм свободна, напълно свободна…

— Да, свободна, за да се измъчвате; свободна, за да бъдете нещастна по собствена воля.

— Ето че старият ни спор отново започва, скъпи графе. Според мен вие сте съюзник на леля ми и на абат д’Егрини — каза Адриана.

— Аз ли? Да, с тях аз съм в точно такъв съюз, в какъвто са републиканците с легитимистите, които се договарят, за да се изядат един друг по-късно. Що се отнася до вашата омразна леля, казват, че от няколко дни при нея се провежда бурен духовен съвет, истински владишки бунт. Леля ви е тръгнала по правия път.

— Защо не? Навремето ламтеше да стане богиня на разума. Днес можем да я видим провъзгласена за светица. Нима вече не изживя първата половина от живота на света Магдалина?

— Дъще, никога не можеш да кажеш за нея толкова лоши неща, колкото е извършила. Въпреки това, споделях нейното мнение относно каприза ви да живеете сама, макар моите доводи да са в пълна противоположност с нейните.

— Зная.

— И тъй като исках да ви видя много по-свободна, отколкото сте сега, аз просто ви съветвах…

— Да се омъжа.

— Разбира се, така вашата мила свобода, с всичките й последствия, вместо да се нарича госпожица Кардовил, щеше да се нарича госпожа… както пожелаете. Щяхме да ви намерим добър мъж, който щеше да бъде отговорен за независимостта ви.

— А кой щеше да бъде отговорен за този мъж, направен за смях? Кой би се унижил до такава степен, че да носи име, което всички ще подиграват и подмятат? Може би аз? — разпали се Адриана. — Не, не, скъпи графе. За добро или за зло, винаги съм искала сама да отговарям за делата си. Лошо или хубаво, мнението, което си създавам си е мое и аз никога не бих се съгласила малодушно да петня едно име, което не ми принадлежи и което не бих приела да нося, ако то не се ползува с моето постоянно и дълбоко уважение. А щом всеки отговаря за себе си, аз ще опазя собственото си име.

— Само вие на този свят имате такива принципи.

— Защо? — засмя се Адриана. — Дали защото ми се струва ужасно, когато някоя нещастна красива девойка става част от много грозния си и крайно егоистичен мъж, с когото просто се обезличава. Хубавицата изчезва и не на шега започват да я наричат половинката на отвратителния мъж. С една дума, прекрасната роза става част от бодливия, грозен трън. Признайте, графе, че това е твърде неприятно съпружеско превъплъщение — разсмя се Адриана.

Престорената й и в известен смисъл трескава веселост се намираше в толкова очевидна противоположност с бледността и променения й израз, че човек лесно се досещаше, че с пресиления си смях тя се опитва да прикрие дълбоката си скръб. Господин дьо Монброн схвана това и се натъжи. Въпреки това потисна вълнението си, направи се, че размишлява и взе машинално една от разпилените наоколо книги. Хвърли й разсеян поглед и продължи с болезнено съчувствие, внушено от неестественото поведение на госпожица Кардовил:

— Нека извършим още една лудост, уважаема немирнице. Нека допуснем, че аз съм на двадесет години и че вие ми окажете честта да се омъжите за мен. Струва ми се, тогава биха ви наричали госпожа дьо Монброн, нали?

— Може би…

— Как така може би? Нямаше ли да приемете името ми, ако се омъжихте за мен?

— Скъпи графе — каза Адриана, — да оставим това предположение, което би ми причинило само мъка.

Изведнъж господин дьо Монброн се сепна и се загледа с огромно учудване в госпожица Кардовил. Той продължаваше да държи в ръцете си две-три от взетите наслуки книги. Едната беше „Съвременна история на Индия“, другата — „Пътуване из Индия“, третата — „Писма за Индия“. Все по-изненадан, господин дьо Монброн продължи да разглежда заглавията и общата картина се допълни с четвърта книга под заглавие „Разходка из Индия“, с пета — „Спомени от Индустан“, с шеста — „Бележки на един пътешественик за източна Индия“. Всичко това предизвиква неговото недоумение и по някои много важни причини, които той повече не можеше да крие, защото Адриана забеляза смаяния му поглед.