Йожен Сю - Скитникът евреин

Господин дьо Монброн се изплаши от ненадейната промяна в девойката, приближи се до нея и извика:

— Боже мой, какво ви стана?

Адриана не отговори, а му направи знак с ръка да се успокои. И той наистина престана да се тревожи, защото лицето й, което до преди малко беше сгърчено от скръб, ирония и презрение започна да просветва от приятни и необясними вълнения. Онова, което изпитваше, беше толкова упоително, че наслаждавайки му се, тя сякаш се боеше да не пропусне и най-малкото усещане.

Но след като поразмисли, тя реши, че може би е жертва на някаква лъжа или измама, затова се обърна рязко към господин дьо Монброн и разтревожено извика:

— Истина ли е това, което казвате?

— Дали е истина?

— Да, че принц Джалма…

— Ви обича до лудост. Уви, това е самата истина.

— Не, не. Това никога не може да бъде истина.

— Какво говорите?! — възмути се графът.

— Ами онази жена? — попита Адриана, сякаш думите изгаряха устата й.

— Каква жена?

— Онази, която е станала причина за болезнените му мъки.

— Тази ли? И коя мислите, че е тази жена, ако не самата вие.

— Аз ли? О, да бях аз, а не друга?

— Кълна се в честта си! Повярвайте на опита ми. Никога не съм виждал по-искрена и по-трогателна страст.

— Наистина ли не е таил в сърцето си любов към друга?

— Никога!

— Но на мен ми казаха…

— Кой?

— Господин Родин.

— Че Джалма…

— Два дни след като ме видял се влюбил лудо в някаква жена.

— Господин Родин ли ви каза това? — извика граф дьо Монброн, тъй като ненадейна мисъл осени недоумението му. — Но той е казал на принц Джалма, че вие сте влюбена в някакъв младеж.

— Аз?!

— Това беше причината за огромното отчаяние на нещастния момък.

— Това беше причината и за моето отчаяние.

— Значи и вие го обичате така, както ви обича той? — зарадва се дьо Монброн.

— И вие ме питате дали го обичам… — отговори госпожица Кардовил.

Няколко тихи почуквания на вратата прекъснаха думите на Адриана.

— Влезте — каза тя развълнувано.

Появи се Флорин.

— Какво има? — попита госпожицата.

— Дойде господин Родин. Не пожела да влезе, за да не ви безпокои. Каза, че след половин час ще дойде пак. Ще го приемете ли, госпожице?

— Да, да — отговори графът на Флорин. — Дори ако все още съм при госпожицата, ще го въведете. Вие съгласна ли сте? — обърна се той към Адриана.

— Да — отвърна тя и в очите й блесна яростно негодувание като си помисли за лукавството на Родин.

— Ах, нещастен дъртак! — каза господин дьо Монброн. — Никога не съм имал доверие на кривия му врат.

Флорин излезе и остави графа при господарката си.

Госпожица Кардовил се преобрази. За пръв път красотата й грейна с целия си блясък. До този момент прикривана с безразличие или помрачавана от скръб, тя заискри като слънчев лъч. Гневът, който й причини измамата на Родин, премина по челото на девойката като бегла сянка. Сега тя не се интересуваше от неговите лъжи и лукавства. Те се провалиха. И занапред нямаше човешка сила, която можеше да се вмъкне между нея и Джалма. Кой би дръзнал да излезе срещу тези две решителни същества, обладани от неизчерпаемото могъщество на младостта, любовта и свободата? Кой би посмял да ги преследва по пламенния кръг, из който тичаха — красиви и неудържими, за да се слеят в една неугасима любов, покровителствувана и защитавана от най-силното оръжие — щастието?

Адриана едва изчака Флорин да излезе и бързо се доближи до господин дьо Монброн. Тя сякаш бе пораснала. С лекотата, тържеството и радостта си приличаше на богиня, която стъпва по облаците.

— Кога ще го видя?

Това бяха първите й думи, след като научи истината от дьо Монброн.

— Още утре, но трябва да го подготвим за голямото щастие. Той е толкова буен, че една тъй ненадейна радост може да предизвика неприятни последствия за принца.

Адриана помълча малко и изведнъж каза:

— Утре. Да, утре. Нека не бъде по-рано, защото имам нещо предвид.

— За какво става дума?

— Ще ви кажа… Той ме обича. Тази дума казва всичко, съдържа всичко, означава всичко. Да, тя е всичко, но аз имам безброй въпроси за него. Но няма да ви ги задам по-рано от утре, защото по едно странно съвпадение за мен утре е свещен годишен празник. — След това кимна на господин дьо Монброн, отведе го до индийския Бакхус и му каза: — Колко прилича на него!

— Наистина — възкликна графът. — Изумителна прилика.

— Изумителна ли? — с гордост се възпротиви Адриана. — Какво изумително има в това, че един герой, полубог и идеал за красота прилича на Джалма?