Йожен Сю - Скитникът евреин

Госпожица Кардовил съвсем бе забравила наличието на компрометиращата литература, с която се бе обкръжила. Тя неволно се ядоса и изчерви. После твърдият й, решителен характер надделя, девойката погледна господин дьо Монброн право в лицето и му каза:

— Е, скъпи графе, защо се учудвате?

Господин дьо Монброн не отговори, а продължи да я наблюдава замислено, повтаряйки на себе си:

— Не, не, това не може да бъде, а пък…

— Графе, може би ще бъде неблагоразумие от моя страна да присъствувам на монолога ви — каза Адриана.

— Извинете, дъще, но това, което виждам, толкова ме учудва, че…

— Какво виждате?

— Следи от живо, голямо и ново за вас любопитство към всичко, което засяга Индия. Това… — не довърши графът, който изговори всяка дума разчленено, без да сваля поглед от момичето.

— И какво от това? — решително попита Адриана.

— Какво ли? Търся причината за тази ненадейна страст.

— Географската причина ли? — попита госпожица Кардовил и след малко продължи: — Може би намирате, че тази страст е твърде сериозна за възрастта ми, но имайте предвид, че трябва да прекарвам някак свободното си време. Освен това един от моите роднини е индийски полупринц, и ми се прииска да си създам представа за тази щастлива земя, от която пристигна този нецивилизован младеж.

Тя произнесе последните думи с толкова мъка, че те направиха силно впечатление на господин дьо Монброн. Той погледна Адриана и каза:

— Струва ми се, че говорите за принца с известна… ирония.

— Не говоря с ирония, а съм безпристрастна.

— Но той заслужава съвсем друго чувство.

— Може би от съвсем друго лице — отвърна студено Адриана.

— Той е нещастен — каза Монброн с искрено съжаление. — Видях се с него преди два дни, скъса ми сърцето.

— Защо трябва да ме занимавате с вашето разбито сърце? — извика Адриана с болезнено и раздразнено нетърпение.

— Бих желал жестоките му мъки да ви карат да проявите поне милост — отговори графът.

— Аз ли да проявя милост? — възнегодува Адриана. След малко се поуспокои и продължи хладнокръвно: — Шегувате ли се, господин графе, или сериозно искате да проявя интерес към любовните мъки на вашия принц?

В последните й думи имаше толкова злобно презрение, а по бледото й, неприятно сбръчкано лице се изписа толкова горчива гордост, че господин дьо Монброн натъжено каза:

— Значи това е самата истина. Не са ме излъгали. Аз, който със старото си, неизменно приятелство, струва ми се, заслужих право на вашето доверие, нищо не зная. Но на други, вие сте казала всичко. Чувствувам се много оскърбен.

— Не ви разбирам, господин дьо Монброн.

— Е да, сега вече нямам причина да крия. Както виждам, за този нещастен момък няма никаква надежда. Вие сте влюбена.

Адриана се опита да възрази. Графът не й позволи и продължи:

— О, не се опитвайте да отричате. Вашата бледост, вашата тъга от няколко дни насам, вашата неумолима студенина към принца — всичко това ми подсказва… Всичко това ми доказва, че сте влюбена.

Госпожица Кардовил се обиди от начина, по който графът говореше за някакво предполагаемо нейно чувство и с гордо достолепие възрази:

— Трябва да знаете, графе, че една измъкната насила тайна не е признак на доверие. Вашите думи ме учудват…

— Ех, скъпа дъще, ако се възползувам от злощастното преимущество на опита си, ако налучквам, твърдейки, че вие сте влюбена, ако стигна дори до там, че ви обвиня за тази любов, правя го, защото всичко това засяга на живот и смърт нещастния принц, към който, както знаете, се отнасям като към свой син. Невъзможно е да го познаваш и да не изпитваш към него най-нежно съчувствие.

— Странно би било — продължи Адриана още по-студено и с още по-хаплива ирония, — моето влюбване, ако приемем, че аз съм влюбена, да оказва такова влияние върху принц Джалма… Какво го засяга това? — добави тя с болезнено презрение.

— Какво го засяга ли? Позволете ми да ви кажа, скъпа дъще, че шегите ви наистина са жестоки. Та този нещастен момък ви обича с целия огън на първата сляпа любов. На два пъти вече се опита да се самоубие, за да прекрати страшните мъки, които му причинява страстта му към вас. И вие се изненадвате, че вашата любов към друг за него е равностойна на смърт.

— Значи той ме обича! — възкликна неудържимо девойката.

— До лудост. Видях го.

Адриана остана като прикована. Отначало бледостта й се смени с руменина, после тя изчезна, устните й отново пребледняха и се разтрепераха. Вълнението й беше толкова голямо, че тя дълго не можа да помръдне и да проговори, само сложи ръка на сърцето си, сякаш искаше да успокои пулса му.