Йожен Сю - Скитникът евреин

— Плащаме един франк и двадесет и пет су и се храним по-добре, отколкото, ако плащаме по три франка в Париж.

— Това не може да бъде, господин Агрикол!

— Може. И то се дължи на господин Харди. На умението му.

— Ах! Вече много ми се иска да видя господин Харди!

— Може би ще го видите още днес, защото чакаме да се върне всеки момент. А това е общата трапезария. Сигурно не знаете, че има такова нещо, защото сте свикнали храната да се носи във вашата стая?

— Колко красива стая!… Над градината, срещу чешмата!…

Наистина, стаята бе много широка, светлината влизаше през десет прозореца. Покрай стените бяха наредени маси с лъскава мушама. Зимно време в тази стая се събираха и правеха нещо като седенки след работа онези от работниците, които обичаха да прекарват няколко вечерни часа с други хора, вместо да бъдат сами или с близките си. Тогава в добре отоплената и осветена стая, едни четяха, други играеха на карти, а трети просто разговаряха.

— И това не е всичко — каза Агрикол на годеницата си. — Тази стая всеки вторник и четвъртък се превръща в зала за бал, а в края на седмицата — в концертна зала.

— Наистина ли?

— Да! — отговори гордо младежът. — Измежду нас има много добри музиканти. Два пъти в седмицата, всички заедно — мъже, жени и деца, пеем заедно. (Всеки, който е чул чудесните концерти в „Орфеон“, където повече от хиляда работници — мъже, жени и деца пеят заедно, лесно ще разбере това). За съжаление тази седмица се появиха известни смущения във фабриката и не можахме да направим концерт.

— Толкова много гласове! Сигурно е величествено.

— Господин Харди винаги ни е насърчавал в това забавление. Според него то ни влияе добре. Той е прав, защото музиката влияе върху ума и върху нравите. Една зима той доведе тук на собствени разноски двама ученици на прочутия Вилхелм и след това нашето училище постигна големи резултати. Госпожице Анжел, уверявам ви, че наистина е трогателно да слуша човек как двеста гласа пеят песен за труда и свободата…

— О, вярвам ви! Какво щастие е, човек да живее тук! Работата, облекчена с такива удоволствия, е цяло щастие.

— И тук, както навсякъде, има и сълзи, и мъка — каза тъжно Агрикол. — Виждате ли онази усамотена постройка? Това е нашата болница. За късмет, благодарение на редовния и здравословен живот, който водим, тя не се пълни често. Намираме добър лекар, а от влоговете, които се събират от всички ни, се дават две трети от нормалното заплащане, когато човек се разболее.

— Колко добре е измислено! А какво има там долу, от другата страна на поляната?

— Там е пералнята и баня с топла и студена вода, а под онази стряха съхнат изпраните дрехи. По-нататък са конюшните и плевните със сено за конете, които се използуват във фабриката.

— Ще ми кажете ли най-накрая, господин Агрикол, тайната на тези чудесни неща?

— За десет минута ще разберете всичко, госпожице.

Агрикол, заедно с годеницата си, се намираше пред една остъклена врата, която служеше за вход на градината. Вятърът донесе отдалеч звука на военна музика, след което се чу тропотът на два коня, които приближаваха бързо. Скоро на красив черен кон с дълга опашка, се появи офицер. Както по време на империята, той носеше големи ботуши и бели панталони. Синята му униформата бе препасана с червената лента на почетния легион, която бе прекарана през десните еполети с четири сребърни звезди. Широката му шапка беше украсена с бели пера — отличие, което носеха само маршалите на Франция. Той седеше мъжествено и гордо на коня.

В това време, докато маршал Симон приближаваше до Анжел и Агрикол, защото това бе самият маршал, той изведнъж спря коня си, скочи пъргаво и подаде златните юзди на един слуга в ливрея, който вървеше след него също на кон.

— Къде да ви чакам, господине? — попита слугата.

— Накрая на алеята — каза маршалът.

Като свали шапката си от уважение, той бързо пристъпи към един човек, когото Анжел и Агрикол не бяха видели. Когато той стъпи на алеята забелязаха, че старият мъж имаше жив и умен поглед. Беше облечен с чиста горна риза. Върху дългата си бяла коса носеше каскет от сукно. Беше бръкнал в джобовете си и спокойно пушеше лула от шуплив камък.

— Добро утро, татко — каза с уважение маршалът и прегърна сърдечно стария работник, който също го прегърна и като видя, че държи шапката си в ръка, каза:

— Сложи си шапката на главата, синко… — после добави усмихнат. — Колко си красив…

— Бях на близо на един преглед… Възползувах се от случая да дойда да те видя.