Йожен Сю - Скитникът евреин

Жилището се намираше далеч от кухнята, в която се готвеше за всички, не само от тази част на къщата. Дебелият килим и красивото кресло, няколко също красиви порцеланови съда, наредени в дървен бюфет, няколко картини, окачени по стените, стенен бронзов часовник, леглото, раклата и писалището от червено дърво — всичко показваше, че наемателите на това жилище бяха малко по-заможни от останалите.

Анжел, която още отсега можем да наречем годеницата на Агрикол, напълно потвърждаваше описанието, което ковачът й беше направил при разговора си с Гърбавото. Тази очарователна седемнадесетгодишна девойка, беше облечена обикновено, но красиво, седеше до майка си. Щом Анжел видя влизащия Агрикол, се изчерви.

— Госпожице — каза ковачът, — дойдох да изпълня обещанието си, ако майка ви е съгласна.

— Съгласна съм, господин Агрикол — отвърна сърдечно майката. — Тя не пожела да разгледа общежитието и околните сгради нито с баща си, нито с брат си, нито пък с мен, само и само за да може днес, в неделя, да направи това с вас. Кой друг, ако не вие трябва да засвидетелствувате уважение от страна на братството към новодошлата гостенка. Тя ви чака с нетърпение повече от час.

— Извинете ме, госпожице — каза весело Агрикол, — но от мисълта за удоволствието, което ще изпитам като ви видя… забравих за точния час… Това е единственото ми оправдание.

— Мамо! Защо говориш така — укорно каза младото момиче на майка си и почервеня.

— Вярно ли е каквото казах? Но аз не те упреквам за това. Хайде, господин Агрикол, много по-добре от мен ще ти разкаже какви добрини е направил господин Харди за всички работници във фабриката.

— Господин Агрикол — каза Анжел, докато завързваше панделките на шапчицата си, — колко ми е мъчно, че не е тук вашата посестрима.

— Гърбавото ли? Но тя ще дойде пак, вчерашното й посещение няма да е последно.

Девойката прегърна майка си и след това излезе с Агрикол, когото хвана под ръка.

— Боже мой — каза Анжел — ако знаете, господин Агрикол, колко се изненадах, щом влязох в тази красива къща. Бях научена и свикнала да гледам мъките на бедните, сама съм ги изпитала… А тук всички изглеждат щастливи и благодарни! Сякаш бе сън. Когато попитах майка си, тя каза, че вие ще ми обясните.

— Радостен съм, че ще мога да изпълня тази задача. Да ви покажа къщата и да ви разкажа за нашето братство… Тук, госпожице, сигурно за настоящето и за бъдещето, човек не е принуден да се откаже от желанието да си избере другарка за целия живот, от страх неговите мъки да не увеличат мъките на още един човек. — При тези думи Анжел сведе очи и се изчерви, а Агрикол продължи: — Тук работникът има надежда за семейно щастие, напълно сигурен, че няма да бъде подложен на ужасни лишения. Тук, благодарение на реда, на труда и на силите на всекиго — мъж, жена или дете, всички живеят щастливи и задоволени. Ако трябва с една дума да ви обясня всичко това, госпожице, ще кажа, че най-умното, което могат да направят работниците тук, е да се обичат. А най-разумното — да се оженят.

— Господин Агрикол… — каза още по-зачервена Анжел — Не е ли по-добре да се разходим?

— Веднага, госпожице — отвърна ковачът, зарадван от смущението на момичето. — Ето, тук е стаята на малките момичета, нека влезем.

Двамата попаднаха в голяма спалня, също като в някакъв пансион. Малките железни легла бяха подредени изрядно, а в двата края се виждаха креватите на двете майки, които по ред изпълняваха задълженията си да бдят над момичетата.

— Боже мой! Колко добре е разпределена тази спалня! И колко е чисто! Кой се грижи така добре?

— Самите деца, тук няма слуги. Между децата има състезание кое по-добре ще си оправи леглото — както знаете, малките момичета обичат да си играят на домакинска работа.

— Разбирам… Използува се естественият им вкус с всякакви забавления.

— В това е цялата тайна. Ще ги видите навсякъде, заети с полезни действия и много доволни.

— Като си помисля и сравня тези хубави и топли спални с ужасните и студени горници, където децата са натръшкани върху един сламеник и треперят от студ… както е по нашия край…

— Ами в Париж, госпожице? Там може би е още по-лошо.

— Сигурно господин Харди е много добър, великодушен и преди всичко много богат, за да хвърля толкова пари, за да прави добро — каза Анжел.

— Няма съмнение, че господин Харди има добро и благородно сърце. Той прави добро заради доброто, без да мисли за интереса си. Освен това, госпожице Анжел, представете си, че дори да беше най-користолюбивия човек, най-големия сребролюбец, той пак щеше да има полза, ако ни направи толкова щастливи, колкото сме сега.