Йожен Сю - Скитникът евреин

Агрикол предполагаше, че идването на тази възрастна жена има някаква връзка с посещението на младата, красива и руса госпожица, която преди три дни неспокойно и почти отчаяно разпитваше за господин Харди и която със закъснение разбра, че я следят и наблюдават.

— Извинете госпожице — отвърна той, — но появата на тази жена ми припомни нещо. Не мога да го споделя с вас, защото е тайна.

— Не съм любопитна — каза младата госпожица. — Това, което ми разказвате, е толкова занимателно, че не искам да слушам за нищо друго.

— Тогава, госпожице, ще ви кажа още няколко думи и вие ще знаете всички тайни на нашето братство тъй добре, както ги знам и аз.

— Слушам ви, господин Агрикол.

— Нашият човек, който е заинтересуван, мисли така. Работниците вече имат условия, за да се трудят повече. Но какво да направя, за да постигна по-голяма печалба? Да изработвам евтина стока, която да продавам скъпо? Не може да е евтина, ако не се икономисва суровината, ако не се повишава качеството, ако не се ускори самата работа. Въпреки че наблюдавам, как да накарам работниците да не разсипват суровината? Как да ги накарам да измислят по-обикновен и по-икономичен начин на работа? Освен това, за да продадем стоката, тя трябва да е превъзходна, без недостатъци. Моите работници са старателни, но трябва да показват работа първо качество.

— Щом като добре си вършат работата, каква сметка имат работниците да си блъскат главите, за да изкарат по-качествена стока?

— Правилно разсъждавате, госпожице. Какъв е техният интерес? Затова и нашият човек ще си каже: Работниците трябва да имат интерес да не похабяват суровината, интерес да не си губят времето и да намерят начин да работят по-добре, интерес изпод ръцете им да излиза първокачествена стока… Само така аз ще постигна целта си. Като заинтересувам работниците чрез приходите, които ще получа от техните икономии, от деятелността им, от тяхното майсторство. Колкото по-добре изработват нещо, толкова по-скъпо ще го продавам. Толкова по-голям ще бъде и техният дял, и моят.

— Чак сега ви разбрах…

— Преди това работникът си е казвал: не ме е грижа дали ще работя повече и ще изработвам по-качествена стока. Каква е ползата ми, никаква! Малка заплата, малко работа. А сега, имам интерес да работя повече, да правя икономии. Другарите ми също. Ако някой работник е мързелив и направи някаква беля, имам право да му кажа: братко, всички ние губим от твоя мързел и от щетите, които носиш за общата ни работа.

— В такъв случай всички работят ревностно и с надежда!

— Точно така е пресметнал и нашият човек. Освен това, той си е помислил: Във фабриката стоят затрупани съкровища от опит, от практически умения, само защото никой не ги насърчава. Много работници, които можеха да направят някакво нововъведение, карат я по старому… Умният човек, който цял живот се занимава с едно и също, навреме трябва да намери начин да работи по-добре и по-бързо. Ето защо ще основа съвещателно настоятелство. Ще повикам началниците на фабриката и най-способните работници, защото интересът ни е общ… Той не се лъже и скоро ще му направят впечатление множеството нови и изкусни начини за работа, които ще измислят работниците му. Вие сте знаели това и не сте ми казвали, ще извика той. Онова, което десет години ми е струвало по сто франка, щеше да ми излезе по петдесет, без да смятам, че се пести и време. Господарю, ще му отвърнат работниците, какъв беше нашият интерес да икономисаме петдесет на сто, никакъв! Сега обаче, е друго. Освен заплата, вие ми давате и част от печалбата. Издигате ме в собствените ми очи, като се допитвате до моя опит, до моите знания. Вместо да се държите пренебрежително с мен, вие разговаряте с мен. В мой интерес, а и мой дълг е да ви кажа всичко, което знам и да се старая да го увелича. Ето как, госпожице Анжел, такъв човек може да предизвика завист. Ако на мястото на този човек със студено сърце беше друг, който би се грижел не само за материалното благосъстояние, но и за нравственото развитие на работниците си, за да въздигне ума и сърцата им; който, силен с властта, плод на неговите благодеяния, като чувствува, че е натоварен и с душата на триста човешки същества, вече няма да ги нарича свои работници, а свои братя. Би залягал, за да възбуди в тях вкус към просвета, към изкуства, които ще ги направят щастливи и да се гордеят с положението, което имат… В такъв случай, госпожице Анжел, този човек… Но!… Я, виж! Боже мой! Ето! Господин Харди!