Йожен Сю - Скитникът евреин

— Впрочем, ето какво сме решили — поде йезуитът. — Тъй като сега трябва да видите света и да влезете в него през най-добрата врата, както ние казваме, един от приятелите на вашата скъпа майка, граф дьо Монброн — много опитен старец от най-отбраното общество, ще ви представи на най-аристократичните парижки семейства…

— А защо не ме представите вие, бащице?

— Уви, скъпи принце, погледнете ме… Кажете, подходящ ли съм за тази работа?… Не, не, аз живея сам и в уединение. А освен това — добави Родин след кратко мълчание, приковавайки върху младия принц проницателен, внимателен и любопитен поглед, сякаш искаше да го подложи на изпитание с последните си думи, — господин дьо Монброн е по-опитен от мен що се отнася до обноските в обществото. Той ще ви разкрие клопките, които биха могли да ви поставят. Защото вие имате приятели, но имате и неприятели, страхливи врагове, които по най-позорен начин злоупотребиха с доверието ви и се подиграваха с вас. И понеже, за беда, силата им е равна на злобата им, за вас вероятно ще бъде по-благоразумно да ги отбягвате и да страните от тях, вместо да се изпречвате на пътя им.

Само при мисълта, че трябва да отбягва неприятелите си, Джалма се разтрепера. Разширените му зеници засвяткаха със страховит пламък. Никога омразата, презрението и жаждата за мъст не бяха се изписвали по-решително върху друго човешко лице. Аленочервените му устни се присвиха и разкриха стиснатите му бели ситни зъби. Сега красивото му до преди малко лице изразяваше такава животинска ярост, че Родин скочи от мястото си и извика:

— Какво ви става, принце? Плашите ме…

Джалма не отговори. Той стоеше приповдигнат и стискаше с две ръце облегалките на креслото, сякаш се удържаше да не избухне в ужасния си гняв. В този момент кехлибарения мундщук на наргилето се търкулна под крака му и изопнатият като струна индиец го размаза върху пода.

— За Бога, какво ви става, принце — извика Родин.

— Така ще размажа и страхливите си врагове! — изсъска Джалма със застрашителен, искрящ поглед.

Окончателно разярен той скочи от креслото си и с обезумели очи започна да се разхожда насам-натам из салона, сякаш търсеше някакво оръжие. От време на време той сподавяше в шепи напиращия крясък, а челюстта му конвулсивно потръпваше. Гневът му напомняше за дивата ярост на кръвожаден звяр. Сега красотата на младия индиец се разкри в целия си блясък. Ако божествената му пламенност и безстрашие, възбудени от отвращението му към предателството и малодушието, се приложеха по време на война или на онзи индийски лов, който бе по-опасен и от самата битка, Джалма щеше да стане такъв, какъвто всъщност си беше: герой. Родин със зловеща радост наблюдаваше избухналите страсти на младия индиец, който в момента бе в състояние да извърши ужасни пакости. Яростта на Джалма много скоро се укроти, защото той поразмисли и реши, че няма никакъв смисъл от нея. Тогава се засрами от детинщината си и падна по очи на земята. Лицето му все още беше бледо и мрачно. После с ледено спокойствие, което беше още по-страшно от увляклото го преди малко буйство, той каза на Родин:

— Бащице, още днес ще ми уредите среща с враговете ми.

— Какво сте намислил, скъпи княже? Какво искате?

— Да убия тези страхливци.

— Да ги убиете ли?! Не е лесно.

— Фарингея ще ми помогне.

— Повтарям ви, разберете, че не се намирате по бреговете на река Ганг, където човек убива врага си, както тигъра по време на лов.

— Честният човек се бие с честен враг, а предателят убива като краставо куче — убедително и спокойно каза Джалма.

— Ах, принце, нима вие, чиито баща се е наричал Бащата на великодушния, ще изпитате удоволствие да нападнете тези толкова малодушни и злобни същества?

— Човек е длъжен да унищожава онова, което е опасно.

— Т.е., отмъщението?

— Не си отмъщавам на змията — каза индиецът гордо, — но я смазвам.

— Но тук, скъпи принце, човек не се отървава така от неприятелите си. Ако има от какво да се оплаче…

— Оплакват се жените и децата — прекъсна го Джалма. — Мъжете се бият.

— Край Ганг — да, но не и тук, скъпи принце. У нас обществеността се заема с вашето дело, разглежда го, обсъжда го и ако се налага, наказва…

— За собствената си обида аз съм съдия и аз съм палач…

— За Бога, чуйте ме. Вие се спасихте от отвратителните клопки на вашите неприятели, нали? Добре. Допуснете, че това е станало благодарение на предаността на една уважавана жена, която ви обича като майка. И ако сега тя поиска от вас да се смилите над онези, от които ви спаси, вие какво ще направите?