Йожен Сю - Скитникът евреин

— Какви ги говориш! — възмути се госпожица Кардовил.

— Ще тръгнете веднага с мен и ще отидем заедно до вратата на уличката. За по-сигурно аз ще вляза сама и ако ми се стори, че е необходимо, ще се върна да ви повикам…

— Да подслушвам чужди разговори… — прекъсна гордо Флорин госпожица Кардовил. — Ти не си даваш сметка какво ме съветваш…

— Извинете, госпожице — засрами се момичето и наведе очи — вие имате подозрения. Струва ми се, че това е единственото възможно средство, за да ги потвърдите или отхвърлите.

— Нима искаш да падна толкова ниско, че да подслушвам? Никога — отговори Адриана.

— Госпожице — намеси се Гърбавото, което от известно време стоеше замислено, — позволете ми да ви кажа, че госпожица Флорин има право. Този начин е неприятен, но може би ще ви даде възможност веднъж завинаги да разберете що за човек е Родин. Защото въпреки цялата очевидност на нещата и справедливостта на моите предчувствия, често и най-безспорното може да се окаже невярно. Аз първа обвиних пред вас господин Родин… Никога няма да си простя, ако обвинението ми е било несправедливо… Разбира се, вие сте права, че подслушването на чужди разговори не е нито приятно, нито честно… — След това Гърбавото преодоля с огромно усилие напиращите си от срам сълзи и добави: — Но щом става дума за това, да ви спасим от голяма опасност, защото ако се окаже, че Родин ви предава, бъдещето ви е застрашено, аз, госпожице, ще отида, ако желаете, вместо вас, за да…

— Не споменавайте повече за това, моля ви! — възпротиви се госпожица Кардовил. — Да ви оставя да извършите нещо унизително заради моите интереси?! Никога! Никога! — После се обърна към Флорин и й каза: — Върви да помолиш господин дьо Бенвил веднага да впрегне каретата ми.

— Значи сте съгласна! — зарадва се Флорин, плесна с ръце и очите й се насълзиха.

— Да, съгласна съм — твърдо каза Адриана. — Щом искат да ми обявят война, жестока война, трябва да се подготвя за нея. Ако човек, не се предпазва, това преди всичко е израз на слабост и глупост. Разбира се, тази постъпка ме отвращава и ми коства много, но това е единственият начин да сложа край на подозренията си, които непрекъснато ме измъчват, и да предотвратя, може би, големи нещастия. А освен това, този разговор между господин Родин и принц Джалма, по една много важна причина ще бъде от двойно значение за мен във връзка с доверието или доживотната вражда с господин Родин. И така, Флорин, донеси ми веднага пелерината и шапката и нареди веднага да приготвят каретата. Ще дойдеш с мен. А вие, скъпа, ме почакайте тук — каза тя на Гърбавото.

След половин час каретата на Адриана спря пред малката градинска вратичка на улица „Бяла“.

Флорин се качи в зимната градина, но скоро се върна и каза на господарката си:

— Завесата е спусната. Господин Родин току-що влезе в стаята, където се намира принца…

А това означаваше, че госпожица Кардовил незабелязано присъствува на разговора между Родин и Джалма.

Малко преди госпожица Кардовил да влезе в зимната градина, Фарингея въведе Родин в стаята на принца, който все още бе потънал в размислите, на които го наведе метисът и като че ли не забеляза появата на йезуита.

Родин се изненада от въодушевеното лице на Джалма и от почти безумния му поглед, погледна въпросително Фарингея, а той крадешком му отговори със следните знаци: сложи показалец на сърцето и на челото си и посочи разпаления огън в камината. Това означаваше, че сърцето и главата на Джалма горят. Естествено, Родин го разбра, защото по бледите му устни пробяга доволна усмивка. След това той каза на Фарингея:

— Бих искал да остана насаме с принца. Спусни завесата и се погрижи никой да не ни прекъсва.

Метисът се поклони, отиде до остъклената врата, натисна един бутон до самото стъкло и завесата се спусна едновременно с изчезването на вратата в дебелата стена. След това той отново се поклони и излезе от стаята. Почти веднага след излизането на Фарингея, госпожица Кардовил и Флорин влязоха в зимната градина, разделена от стаята на Джалма с прозрачна бяла копринена завеса, изрисувана с големи пъстри птици. Младият индиец сякаш се върна на земята от шума на вратата, която Фарингея затвори. Лицето му започна да възвръща спокойствието и красотата си. Той потръпна, докосна челото си с ръка и се огледа наоколо, сякаш се събуждаше от дълбок сън. След това пристъпи към Родин с уважение и си послужи с един израз, с който съотечествениците му обикновено се обръщаха към възрастните хора: