Йожен Сю - Скитникът евреин

— Нека помислим, дали е възможно да стане предател. Да кажем, че са се обединили с абат д’Егрини, за да ме предадат. Но защо, как и кому ще ме предават? Аз нямам от какво да се страхувам. Напротив, госпожа Сен-Дизие и абат д’Егрини трябва да отговарят пред правосъдието за злото, което ми причиниха.

— Но, госпожице, тогава как да си обясним срещата на тези двама души, които имат толкова причини да се преследват и да не контактуват помежду си. Не прикриват ли някакви зловещи планове? Освен това, не само аз мисля така…

— Кой още?

— Когато тази сутрин се върнах от сестра си, бях толкова неспокойна, че госпожица Флорин ме попита каква е причината. Познавам нейната преданост към вас.

— Да, тя ми е много предана. Наскоро вие сама ми разказахте за услугата, която ми е направила, докато бях затворена в лудницата на господин Баление.

— И така, госпожице, тази сутрин исках час по-скоро да ви разкажа всичко и го споделих с госпожица Флорин. Тя се изплаши дори повече от мен като чу за връзката между Родин и абат д’Егрини и след като поразмисли малко, ми каза: „Мисля, че няма нужда да събуждаме госпожицата. Нищо няма да се промени, ако й кажем за предателството след два-три часа, докато аз се опитам да науча нещо. Имам една идея. Извинете ме пред госпожицата, скоро ще се върна…“ После се качи в каретата и излезе.

— Флорин е много добра девойка — засмя се Адриана и като че ли малко се поуспокои. — Но в такъв случай ми се струва, че нейната преданост и добросъвестност са я заблудили, както и вас, скъпа приятелко. И двете сме толкова объркани, че забравихме да помислим за нещо, което веднага ще разсея съмненията ни.

— За какво, госпожице?

— Сега абат д’Егрини много се страхува от господин Родин. Сигурно затова е отишъл в дома му да проси милост. Не намирате ли, че това обяснение е не само удовлетворително, но и единственото, което може да приеме здравия разум?

— Може би е така — каза Гърбавото, след като поразмисли малко. — Да, като че ли е вероятно…

След това се възцари мълчание. Гърбавото сякаш отстъпи, но някакво непреодолимо убеждение я накара да извика:

— Не, не и не! Вярвайте ми, госпожице, мамят ви, усещам го. Да, повярвайте ми, моите предчувствия никога не ме лъжат. Освен това вие толкова добре се ориентирате и в най-тайните чувства на сърцето ми, защо тогава аз да не предчувствувам опасностите, които ви грозят?

— Какво казахте? В какво съм се ориентирала? — попита госпожица Кардовил, трогната и изненадана от убедителния неспокоен тон на Гърбавото.

— В какво сте се ориентирала ли? Във всички гузни чувства на едно нещастно същество, на което съдбата е отредила несвойствен живот. Трябва да ви кажа, че досега си мълчах, не защото не зная какво ви дължа. Кой ви каза, че единственото средство да ме накарате да приема благодеянията ви, без да се срамувам, е да ми дадете длъжност, с която ще бъда полезна на нещастните, каквато съм била и преди? Когато поискахте отсега нататък да обядвам с вас като ваша приятелка, аз — бедната работничка, в чието лице искахте да изразите почитта си към труда, покорството пред съдбата и честността, и аз ви отказах със сълзи на признателност и съжаление, кой ви прошепна, че не правя това от фалшива скромност, а от съзнание за смешната ми грозота и че ако не беше видът ми, с гордост щях да приема поканата от името на моите сестри от простия народ? Тогава вие ми отговорихте така: „Разбирам, скъпа, защо отказвате. Вие не се правите на скромна, а отстоявате достойнството си, което обичам и уважавам.“ Кой ви каза — въодушевяваше се все повече Гърбавото, — че ще бъда много щастлива, ако намеря една малка уединена стаичка в тази великолепна къща, чийто блясък ме заслепява? Защо вие благоволихте да изберете много по-хубаво жилище от онова, на което се надявах? Кой ви каза, че без да завиждам на красотата на прелестните същества около вас, които обичам, защото те обичат вас, неволно ще се сравнявам с тях и винаги ще се чувствувам притеснена и потисната? Кой ви подсети, госпожице, винаги да ги отпращате оттук, когато ме викате при себе си? Кой ви откри всички тези болезнени и тайни чувства в моето необичайно положение? Кой ви ги пошушна? Разбира се, Бог, който в своето безкрайно величие се грижи за всичко на този свят и който умее бащински да покровителствува дори малката буболечка в тревата. И след всичко това, мислите ли, че едно признателно сърце, което вие толкова добре усещате, не може да се въздигне дотам, че да предчувствува онова, което би ви навредило? Не, не, госпожице, едни имат чувство за самосъхранение, други, по-щастливи, инстинктивно предпазват онези, които обичат… Господ ме е дарил с последното… Предават ви, казвам ви, предават ви!