Йожен Сю - Скитникът евреин

— Днес ли ще ми ги върнат? — попита Дагоберт, хвана Родин за ръката и го задържа.

— Ех, скъпи приятелю — рече йезуитът, — кажете ми най-после, ще стоим ли, ще се качваме ли, ще слизаме ли? Не се сърдете, но ме карате да вървя като костенурка.

— Имате право, горе ще се обясним по-добре. Хайде, да вървим — рече Дагоберт.

След това войникът улови Родин под ръка и го въведе тържествуващ в стаята, в която Адриана и Гърбавото стояха все така изненадани от ненадейното изчезване на войника.

— Ето го. Ето го — извика Дагоберт, влизайки. — Успях да го настигна на изхода.

— И да ме върнете светкавично! — прибави Родин доста запъхтян.

— Сега, господине — рече важно Дагоберт — заявявам пред госпожицата, че сгреших като се отнесох грубо с вас и като ви обидих. Затова ви моля да ми простите. С радост признавам, че ви дължа твърде много, да, твърде много, кълна се, когато дължа някому нещо, аз се издължавам.

И Дагоберт още веднъж подаде искрено ръка на Родин, който я стисна сърдечно и добави:

— Боже мой, какво толкова съм сторил? Каква услуга чак толкова съм ви направил?

— Ами това? — попита Дагоберт и посочи кръста. — Не знаете ли какво е за мене този кръст?

— Предполагах, че значи много за вас, затова и пожелах да ви го дам. Затова го донесох. Но между нас казано, така ме посрещнахте, че нямах време да…

— Господине — каза Дагоберт посрамен, — уверявам ви, че жестоко се разкайвам за онова, което сторих.

— Зная, скъпи приятелю, но да оставим този разговор. Интересно ми е защо ви е толкова скъп този кръст?

— Онзи, който ми го връчи, беше светец за мене… Самият Господ… се е докосвал до него…

— Как! — престори се Родин, че гледа кръста с почтително удивление. — Наполеон… Наполеон Велики е докосвал с ръката си на победител този благороден, почтен кръст?

— Да, господине, той ми го окачи на разкървавените ми гърди… Като превръзка на петата ми рана. И трябва да знаете, че дори да умирам от глад и да ме накарат да избирам между кръста и хляба, нямаше да се поколебая да предпочета кръста и когато умирам, да си го сложа до сърцето… Но стига, стига, нека говорим за друго. Старият войник е глупав, нали? — прибави Дагоберт и закри очи с ръка. После сякаш се засрами, че скрива чувствата си, изправи глава, остави една сълза да се търколи по бузата му и продължи: — Не се учудвайте, че плача, загдето намерих скъпоценния кръст.

— Радвам се, щастлив съм, че ви върнах това съкровище — каза Родин трогнат и прибави: — Бога ми! Днешният ден ще бъде щастлив за всички, както ви съобщих тази сутрин в писмото си.

— Писмото без подпис? — попита войникът все по-учуден. — Вие ли го…

— Аз ви го писах! Само че се боях от някоя нова примка на абат д’Егрини, затова не исках, както добре разбирате, да се обясня по-открито.

— Ще видя ли пак сирачетата си?

Родин поклати глава утвърдително и крайно добродушно.

— Кажете сега — намеси се усмихната Адриана — имах ли право да ви упреквам, че зле осъдихте господин Родин?

— Защо не ми казахте всичко, още като влязох? — извика Дагоберт, замаян от радост.

— Но щом влязохте, започнахте да ме душите, драги мой — рече Родин.

— Наистина много прибързах… Прощавайте! Но винаги ви виждах заедно с абат д’Егрини срещу нас и в първата минута…

— Госпожицата — Родин се поклони на Адриана, — ще ви каже, че без да зная съм бил съучастник в много предателства. Но щом разбрах, оставих лошия път, по който се бях обвързал да вървя против волята си и тръгнах в честния, правия и справедливия.

Адриана утвърдително кимна на въпросителния поглед на Дагоберт.

— Не подписах писмото, което ви изпратих, защото ме достраша да не би името ми да ви смути и ви помолих да дойдете тука, а не в манастира, защото се опасявах, както се боеше и тази мила госпожица, да не би да ви познае или портиерът или градинарят и това да ви изложи на опасност.

— Но аз мисля, че господин Баление знае всичко — каза Адриана неспокойно. — Той ме заплаши, че ако се оплача в съда за постъпката им, ще издадат Дагоберт и сина му.

— Бъдете спокойна, скъпа госпожице, сега вие ще поставяте условията — рече Родин. — Оставете нещата в мои ръце. А колкото до вас, драги ми приятелю, мъченията ви свършиха.

— Да — потвърди Адриана, — един справедлив, благосклонен съдебен чиновник отиде в манастира да вземе дъщерите на маршал Симон и ще ги доведе тук. И той като мене реши, че ще бъде по-добре да дойдат да живеят в дома ми. Но моето решение ще бъде окончателно само, ако вие се съгласите, защото майка им ги е поверила на вас.