Йожен Сю - Скитникът евреин

Родин се доближи до Адриана, посочи й Дагоберт с трогателно съжаление и рече на войника:

— Отивам си, господине, още повече, че се канех да изляза, когато вие влизахте.

После йезуитът пошушна на госпожица Кардовил.

— Горкият войник, от мъка не знае какво върши. Дори не може да ме изслуша. Обяснете му всичко, скъпа госпожице, вярвам, че ще му стане мъчно, че се е отнесъл така с мен. А, между другото — продължи Родин, като бръкна в джоба на редингота си и извади едно малко вързопче — моля ви дайте му това нещо… Това е моето малко отмъщение.

Поела малкото вързопче, Адриана гледаше йезуита смаяно. Но той вдигна показалец към устните си и на пръсти, заднишком, се оттегли към вратата, като посочи още веднъж Дагоберт със съжалителен поглед.

А старият войник, мрачен и отпаднал, с наведена глава и скръстени ръце слушаше утешенията на Гърбавото.

Когато Родин излезе от стаята, Адриана се приближи до войника и със свойствения й мек глас и сърдечно съчувствие му рече:

— Поради вашето тъй шумно влизане, не можах да ви попитам нещо, което живо ме интересува… Какво стана с раната ви?

— Благодаря, госпожице — каза Дагоберт, посъвзел се малко. — Не е сериозна, пък и нямам време да мисля за нея… Много ми е жал, че се показах толкова груб пред вас като изгоних тоя нещастник. Но когато видя такива хора, не мога да се стърпя, изведнъж кипва кръвта ми.

— Вярвайте ми, че осъдихте прибързано лицето, което се намираше тук преди малко.

— Прибързано, казвате… Та аз не познавам този човек от днес. Той беше заедно с предателя абат д’Егрини…

— Така е, но това не му пречи да бъде честен и добър.

— Той ли? — извика Дагоберт.

— Да, той. И сега се грижи само за едно, а то е да ви върне децата.

— Той?… — повтори Дагоберт, втренчен в Адриана, сякаш не искаше да вярва на ушите си. — Той да ми върне децата?

— Да. Може би по-скоро, отколкото си мислите.

— Госпожице, лъже ви. Този стар злодей ви лъже…

— Не — поклати глава Адриана с усмивка, — имам доказателства на неговата искреност. Първо, той стана причина да ме освободят от тази къща.

— Не може да бъде! — извика Дагоберт смаян.

— Това е цялата истина. И още нещо, което може да ви свърши работа — и Адриана му протегна малкото вързопче, което Родин й бе дал. — Тъй като не искаше повече да ви дразни, той ми остави това и каза: „Дайте го на този храбър войник, то ще бъде моето отмъщение.“

Дагоберт гледаше госпожица Кардовил смаяно и машинално разтваряше малкото вързопче. Когато го разтвори и позна сребърния си, почернял от годините кръст с избелялата и овехтяла черна лента, които му бяха откраднали в странноприемницата „Белия сокол“ извика с разтуптяно сърце:

— Кръстът ми! Моят кръст! — от възхищение и радост притисна сребърния кръст до побелелите си мустаци.

Адриана и Гърбавото се трогнаха дълбоко от умилението на войника, който внезапно се завтече към вратата, откъдето преди малко бе излязъл Родин и извика:

— Никой не може да направи повече за мен… Отговаряте ли и вие, госпожице за този добър човек, с когото се отнесох толкова зле и го обидих… Трябва да му се извиня, трябва да му поискам прошка.

Като каза това, Дагоберт бързо излезе от стаята, тичешком надзърна в съседните помещения и хукна по стълбите, настигайки Родин на последното стъпало.

— Господине — каза му войникът с глас, в който звучеше съжаление и побърза да го хване за ръката. — Трябва веднага да се качите горе.

— Добре ще бъде, уважаеми господине, най-сетне да решите какво точно искате — каза Родин добродушно. — Преди малко ми заповядвахте да си вървя, сега пък — да се върна. На кое от двете да се подчиня?

— Преди малко, господине, сгреших. А когато сгреша нещо, го поправям. Аз ви обидих и се отнесох зле с вас пред свидетели и искам пред свидетели да ви се извиня.

— Благодаря ви, но бързам. Много бързам…

— Не бива да бързате. Казвам ви да се качите горе, иначе… Иначе… — Дагоберт хвана ръката на йезуита и я стисна сърдечно. — Иначе, щастието, което ми дарихте като ми върнахте кръста ми, не ще бъде пълно.

— Щом е така скъпи приятелю, да се качим…

— И не само, че ми върнахте кръста, за който аз, защо да крия, плаках… — извика Дагоберт, — но госпожицата ми каза още, че благодарение на вас клетите ми дечица ще се върнат. Истина ли е, боже мой! Нима е истина?

— Не ставайте смешен — каза Родин и се усмихна хитро. — Успокойте се, стари дяволе, ще ви върнат двете ангелчета.

И йезуитът се заизкачва по стълбите.