Йожен Сю - Скитникът евреин

— Това е много, госпожице — с разтреперан глас рече Гърбавото.

— Успокойте се — прекъсна я Адриана, — ако приемете, аз ще съумея да съчетая моето донякъде себелюбиво желание да ви имам до себе си с независимостта на вашия характер, навикът да се трудите, вкусът ви към усамотение и вашата нужда да се посвещавате на всичко, което заслужава състрадание. Дори, няма защо да крия, смятам да ви привлека и задържа при себе си, като ви дам средства, за да удовлетворите тези великодушни стремежи.

— Но какво съм сторила, госпожице — каза добродушно Гърбавото, — за да заслужа дотолкова вашето благоволение? Напротив, с добрините започнахте вие, показвайки се великодушна към моя брат?

— Тук не става дума за благоволение или признателност — каза Адриана, — ние вече сме се наплатили… Аз ви говоря за привързаност, за искрено приятелство, което и ви предлагам.

— За приятелство… с мене ли… госпожице?

— Хайде, хайде — усмихна се чаровно Адриана, — не се учудвайте толкова. Веднъж съм решила, че ще ми бъдете приятелка, и ще видите, че това ще стане… Време е да попитам за какво сте дошли?

— Тази сутрин господин Дагоберт получи писмо, в което го молят да дойде тук, където щели да му съобщят добри новини за нещо, което много го интересува. Като мислеше, че се касае за дъщерите на маршал Симон, той рече: Гърбаво, ти взе толкова живо участие във всичко, което се отнася до тия мили деца, че трябва да дойдеш с мен. Когато ги намерим, моята радост ще бъде и твоя награда…

Адриана погледна Родин, който кимна в знак на съгласие и рече:

— Да, да, драга госпожице, писах на този храбър войник, но не се подписах. Нито пък дадох повече обяснения, друг път ще ви кажа защо.

— А защо дойдохте сама, скъпа? — попита Адриана.

— Уви, госпожице, толкова се трогнах от вашия прием, че не успях да ви разкрия страховете си.

— Какви страхове? — попита Родин.

— Знаейки, госпожице, че вие живеете тук, си помислих, че това писмо до господин Дагоберт е ваше дело. Казах му предложението си и той го възприе. Щом пристигнахме, той бе толкова нетърпелив, че още от врата попита дали сирачетата са тук. Казаха му, че ги няма. Тогава въпреки всичките ми молби, той се реши да иде и разпита за тях в манастира.

— Какво неблагоразумие — извика Адриана.

— И то след случилото се по време на среднощния взлом в манастира — прибави Родин и повдигна рамене.

— Напразно се мъчих да го убедя — продължи Гърбавото, — че писмото не съобщава със сигурност, че ще му предадат сирачетата, а само че ще му дадат сведения за тях. Той не поиска да ме послуша и ми рече:

— Ако не науча нищо, ще дойда да те намеря, — но те бяха завчера в манастира, сега всичко е излязло наяве, не могат да не ми ги дадат.

— С такава глава — усмихна се Родин, — човек не може да се препира.

— Боже мой, само да не го познаят — възкликна Адриана, която си спомни за заплахите на господин Баление.

— Това е невероятно — рече Родин, — няма да му отворят… А това е най-лошото, което може да му се случи. После следователят ще дойде с двете момичета… Аз нямам повече работа тука, грижите ми са други. Трябва да науча къде се намира Джалма: затова кажете ми къде ще мога да се видя с вас, скъпа госпожице, за да ви съобщавам редовно своите издирвания и за да се уговорим за всичко, що се отнася до принц Джалма, ако моите издирвания, както се надявам, успеят.

— Ще ме намерите в дома ми, в моята нова къща на улица „Анжуйска“, в някогашния дворец на Боле. Там ще живея. Добре, че се сетих — рече изведнъж Адриана след кратък размисъл — по няколко причини не ми се струва много прилично, нито, може би, благоразумно да предложа на принц Джалма да живее в онази част на двореца Сен-Дизие, където живях аз. Преди няколко дни видях една малка, много хубава, добре подредена, съвсем завършена къща, която с известни промени в обзавеждането за кратко може да стане хубаво жилище… Да, това е за предпочитане — прибави госпожица Кардовил. При това, по този начин ще мога много по-сигурно да опазя своето инкогнито.

— Как — извика Родин, чиито планове доста се нарушаваха от новото решение на господарката, — вие искате той да не знае…

— Да, искам принц Джалма да не знае кой е непознатият приятел, който му помага; желая да не му се казва името и даже да не допуска, че съществувам… поне засега… По-нататък, след месец — ще преценя… Обстоятелствата ще ми подскажат какво да сторя.

— Но няма ли да е трудно да се запази неизвестността? — попита Родин, едва прикривайки недоволството си.